С времето напрежението в дома започна да се натрупва като прах по неизбърсан рафт – уж незабележимо, а всъщност задушаващо. Диана Калинова все по-често се прибираше късно. Не защото имаше толкова работа, а защото не ѝ се връщаше. Знаеше, че зад вратата я чакат неизмити чинии и сравнения с покойната Албена Варненска.
— Пак ли закъсня? — попита една вечер Радостин Воин, поглеждайки часовника.
— Имаше родителска среща — отвърна тя спокойно.
— До десет?
— Проточи се.
Не добави, че след края на часовете беше останала в малкото кафене до училището, поръчала си чай и половин час просто беше чела книга в тишина. Без наставления, без упреци, без чужд глас, който да ѝ обяснява как се живее „правилно“.
Щом прекрачеше прага, Стоян Валентинов неизменно я посрещаше с коментар:
— Свестната жена си стои вкъщи и пази огнището, а не се прибира по нощите от незнайни места.
— Тате, Диана работи — намеси се Радостин, но без особен плам.
— Работи? Че каква е тая работа — да учиш хлапетата на букви? Аз цял живот къщи съм вдигал, хора съм подслонявал. Това беше труд. А сега — приказки и нищо повече.
В гърдите ѝ нещо болезнено се сви. Призванието ѝ се превръщаше в подигравка. Усилията ѝ — в „нищо“. Самата тя — в незначителна фигура в собствения си дом.
— Господин Валентинов, аз уча двайсет деца да четат и пишат — каза тя тихо.
— Голямата наука, няма що. Едно време за година ги ограмотяваха, сега четири се мъчат.
Радостин замълча. Напоследък винаги мълчеше пред баща си — кимаше, избягваше спорове, сякаш се връщаше в ролята на послушно момче.
А Диана усещаше как всеки ден от нея се отнема по малко — от самочувствието ѝ, от гласа ѝ, от усещането, че има право на мнение. Апартаментът, който някога беше нейна крепост, вече приличаше на чужда територия.
Решаващият момент настъпи в една събота. Беше поканила приятелки на чай. Отдавна искаше да им приготви нещо специално. Цели три часа реди блатове, вари крем, украсява. „Наполеонът“ ѝ стана красив, подреден, с фин аромат на ванилия.
Дойдоха Ванеса Радославова и Силвия Дунавска от съседния вход. Настаниха се в кухнята, смееха се, обсъждаха училището и децата.
Тогава вратата се отвори и Стоян Валентинов надникна.
— Я да видим какво сте сътворили. Май има торта?
Диана му подаде парче. Той опита, сдъвка бавно и се намръщи.
— Кремът ти е рядък. И доста сладък. Албена правеше истински „Наполеон“. Стегнат, както трябва, не се разливаше така.
Настъпи неловко мълчание. Бузите на Диана пламнаха.
— Въпрос на вкус е — опита се да смекчи ситуацията Ванеса.
— Какъв вкус? Или спазваш рецептата, или не. Днешните млади все бързат. Едно време домакините влагат старание.
След като приятелките си тръгнаха, Диана се заключи в банята и заплака. Срам я беше — заради тортата, заради унижението пред гостите, заради съпруга си, който отново беше предпочел тишината.
— Недей така — чу почукване. — Татко просто е свикнал с готвенето на мама.
— Той ме изложи.
— Те знаят какъв е. Възрастен човек.
— Радостине, изтощена съм.
— Още малко. Скоро ще си намери квартира.
Но Стоян Валентинов нямаше подобни намерения. Донесе от гаража старото си кресло, окачи на стената портрет на покойната си съпруга, нареди върху хладилника буркани с конфитюр.
— Какво е това? — попита Диана.
— Албена ги направи преди да си отиде. Да не ги хвърляме.
Сладкото беше на пет години — захаросано, с тъмни петна по капачките. Но никой не смееше да го изхвърли — „спомен“.
Скоро започнаха и телефонните разговори.
— Ало, Стояне? Тодорка Мартинова съм. Как си, как върви животът?
— При сина съм. Свиквам. Снахата не е Албенка, ама какво да се прави.
Диана слушаше от другата стая и разбираше подтекста. Оплакваше се. Рисуваше я като неспособна и нехайна.
— А готви ли поне? — питаше отсреща.
— Младите сега търсят лесното. Няма ги старите домакини.
След такива разговори той ставаше още по-дребнав.
— Защо подът не е измит?
— Почистих вчера.
— Албена миеше всеки ден.
— Аз съм на работа по цял ден.
— Работата не отменя дома. Добрата жена смогва навсякъде.
Радостин се прибираше изморен, затрупан с проекти и срещи. Домашните конфликти му се струваха дреболия.
— Преувеличаваш. Татко е от друго поколение, но не е лош.
— Той ме притиска.
— Потърпи още малко.
Апартамент обаче не се търсеше. Защо да го прави? Тук му беше удобно — синът наблизо, снаха, която върши всичко, ниски сметки.
Една вечер, когато Радостин закъсняваше, се случи нещо, което Диана не беше предвидила. Тя бъркаше супата, а Стоян Валентинов четеше вестник на масата.
— Диана, ти си хубаво момиче — каза внезапно той.
Тя го погледна учудено.
— Благодаря.
— Жалко само, че си твърдоглава. Все държиш на своето.
— Имам мнение, това е всичко.
— При добрата съпруга мнението е едно — на мъжа ѝ.
Тя замълча.
— Албена беше различна. Мека. Разбираща.
— Аз не съм Албена.
— Това е ясно. Тя беше истинска жена.
Думите му пареха. Какво намеква?
— И знаеше как да уважава по-възрастните.
— Аз ви уважавам.
— Не ми изглежда така. В очите ти се чете друго. Все едно ти преча.
Диана остави черпака. В гласа му имаше нещо смущаващо.
— Нека си кажем истината — продължи той и я изгледа продължително. — Радостин е по цял ден навън. А ние с теб сме тук.
— И?
— Можеш да бъдеш по-милa с мен. Все пак и аз съм мъж, не съм толкова стар.
По гърба ѝ премина ледена тръпка.
— За какво говорите?
— За това, че се държиш като недостъпна принцеса. Все ме избягваш, гледаш ме накриво, сякаш съм ти враг.
Диана стоеше до печката, вцепенена, и не разбираше накъде води този разговор, а въздухът в кухнята сякаш изведнъж стана тежък и задушен.
