Диана не можеше да проумее накъде води всичко това. В главата ѝ се блъскаха мисли — дали наистина губи разсъдъка си, или Стоян Валентинов съзнателно се опитва да я притисне. Може би и двете.
— Ще се прибера в стаята си — каза тя тихо, опитвайки се да запази самообладание.
— Недей да бягаш. Нека говорим като зрели хора.
— Нямам какво да обсъждам с вас.
— Разбира се. Прекалено си над нещата, нали? — устните му се изкривиха в неприятна усмивка. — Само да ти кажа нещо, хубавице: ако продължиш да се държиш така, ще разкажа на Радостин как ми се натискаше.
— Моля?!
— Чу ме отлично. Ще му обясня как си опитвала да ме съблазниш, докато той отсъства.
— Това е отвратителна лъжа.
— А според теб на кого ще повярва? На баща си, който го е отгледал трийсет години, или на жена, появила се в живота му преди две?
Диана го гледаше и не разпознаваше човека срещу себе си. Къде беше онзи уж добродушен, макар и заядлив възрастен мъж? На негово място стоеше хладнокръвен противник — пресметлив и злобен.
— Вие ме изнудвате.
— Казвам ти как стоят нещата. Радостин ще застане зад мен. А теб ще те изхвърли оттук — и с право.
— Защо? Какво съм ви направила?
— Не ми даваш въздух в тази къща. Мислиш ли, че не усещам как ме гледаш? Сякаш съм натрапник.
— Никога не съм ви гонила.
— Така ли? А въздишките ти? Забележките „може ли малко по-тихо“? Да не съм глупак?
Тогава ѝ просветна — той е събирал всяка дреболия, всяка дума, всеки поглед, трупал е обида и сега е решил да си разчисти сметките.
— Какво искате от мен?
— Искам сама да поискаш развод. Ще кажеш на Радостин, че не сте един за друг, че си сбъркала.
— Няма да го направя.
— Ще го направиш. Иначе аз ще му разкрия каква съпруга си. Как си посягала на стар човек.
— Радостин няма да ви повярва.
— Така ли мислиш? Отдавна му намеквам, че си странна. Студена. Че не си ласкава. Вече има съмнения.
Дали блъфираше? Или наистина бе насаждал съмнения у сина си?
— Нямате доказателства.
— Не са ми нужни. Ще кажа, че сме били сами и си отправяла неприлични предложения. На кого ще вярва — на мен или на теб?
В съзнанието ѝ изплува картина: Стоян Валентинов със сълзи в очите разказва за „посегателствата“, а Радостин — пребледнял и разкъсан между срам и гняв. А нейните думи звучат като отчаян опит да се оправдае.
— Помисли добре. Давам ти срок до края на седмицата.
Той се оттегли в стаята си, оставяйки я сама сред тежката тишина на кухнята.
Ръцете ѝ трепереха, пулсът ѝ бучеше в ушите. Какво да предприеме?
Да сподели с Радостин? Ами ако не ѝ повярва? Баща му е бил до него цял живот. Тя — само последните две години.
Да си тръгне? Защо да напуска дома си, живота си?
Да се бори? Но как се воюва срещу дума на възрастен родител?
Диана се отпусна на стола и заплака беззвучно, за да не бъде чута. Болката беше тиха, но задушаваща.
Тогава си спомни нещо, което ѝ беше казвала Ванеса Радославова — нейна близка приятелка и семеен консултант. Често разказваше случаи на психически натиск в семейството.
„Ако някога някой те изнудва — беше казала тя, — събери доказателства. Дума срещу дума не струва нищо. Но записът е факт.“
По онова време ѝ се струваше абстрактно. Кой би я изнудвал? И за какво?
Сега вече знаеше — всеки може. И за всичко.
Тя извади телефона си, намери приложение за запис на разговори и внимателно се запозна с настройките. Утре щеше да го накара да повтори заплахите си.
На следващата сутрин Стоян Валентинов се държеше така, сякаш нищо не се бе случило. Пиеше кафе, гледаше сутрешните новини и коментираше политиката.
— Диана, днес кафето е по-добро. Виждаш ли — когато се постараеш, има резултат.
Тя само кимна и незабелязано включи записа.
— Вчера не довършихме разговора си.
— Кой разговор? — престори се на неразбрал.
— За това, което възнамерявате да кажете на Радостин.
— А, това ли? Ще му кажа, ако не влезеш в разум.
— Какво точно ще му кажете?
— Че си безсрамна. Че си се опитвала да ме сваляш.
— Това не е вярно.
— Няма значение. Той ще застане зад мен. Все пак съм му баща.
— Защо постъпвате така?
— Защото не те харесвам. Надменна си. Мислиш се за повече от всички.
— Искам просто спокойствие.
— Ще го получиш. Само че без съпруг. Подай молба за развод и се изнеси.
— А ако откажа?
— Още утре ще разкажа на Радостин как си ми предлагала неприлични неща. Че си ме преследвала.
— Това е клевета.
— Клевета или не — той ще ми повярва. Познавам го. Горд е. Ако му кажа, че жена му е посягала на баща му, ще те изгони същия ден.
— Давам ти последен избор — или сама ще поискаш развод, или аз ще действам.
Диана спря записа. Достатъчно. Думите му бяха ясни и недвусмислени.
Но как да използва това?
Ако го пусне на Радостин, дали няма да реши, че го е провокирала нарочно? Че е нагласила всичко?
Може би да се обади на Ванеса? Но съветите са едно, а решенията — друго.
През целия ден мислите ѝ не спряха да се въртят. Вечерта Радостин се прибра изморен.
— Как мина денят ти, любов?
— Добре.
— Изглеждаш притеснена.
— Просто съм уморена.
— Знам, че с татко не ти е лесно. Но още малко — скоро ще се изнесе.
— Колко скоро?
— Може би след два месеца.
Два месеца. Това ѝ звучеше като вечност.
— А не можем ли да му наемем квартира?
— Защо да харчим излишно? Той е временно тук.
— Тежко ми е.
— Потърпи. Татко е добър човек, просто е свикнал на друго.
Добър човек… Ако знаеше.
На следващия ден свекърът отново я пресрещна в кухнята.
— И така, реши ли?
— За какво?
— За развода. Времето тече.
— Няма да си тръгна.
Той присви очи.
— Лош избор. Тогава утре ще говоря с Радостин.
