— Паразит си ти, Десислава, не ръководител. Чуваш ли ме? Паразит! Свали най-сетне тая въображаема корона — изсъска Румен толкова близо до лицето ми, че киселият му дъх ме заля.
— Отдръпни се — отвърнах спокойно. — Документите са върху шкафчето. Димитър Александров всеки момент ще си тръгне, после можеш да викаш колкото искаш.
— Изобщо не ме интересува твоят Димитър Александров.
— Румен, недей… — успях да кажа, но пръстите му вече се впиха в гърлото ми.
Случи се светкавично и обидно обикновено. Не като по филмите — без музика, без забавен кадър. Само нашият тесен коридор, торбата с хляб до вратата, мокри отпечатъци от обувки по плочките, служебната папка с новите договори и мъжът ми, който пет години играеше ролята на кротък и разбран, а сега стискаше шията ми, сякаш се опитваше да напъха обратно всички думи, които някога съм му казвала.
Не извиках. Първо не можех, после не пожелах. Странно е как в такива мигове не ти минава животът на лента, а се вкопчваш в дреболии: че не съм изключила чайника, че съм с износена домашна тениска с избеляло лого, че на маншета му има засъхнало петно от кетчуп. И една кристално ясна мисъл: това е дъното. По-надолу няма.
— Румен, веднага я пуснете! — гласът на Димитър Александров пресекна. Най-нелепото в цялата сцена беше именно той — солиден мъж на около петдесет, с безупречен костюм и скъп куфар, застанал на прага ми и гледащ как бракът ми се разпада без украса. — Осъзнавате ли какво правите?
Румен трепна, сякаш се събуди, и ме блъсна към стената. Ударих рамото си, задавих се и притиснах с длан врата си. От кухнята се чу равен, доволен глас:
— Така ѝ се пада. Много ѝ порасна работата напоследък.
Красимира Филипова изплува в коридора с любимия си халат на едри рози. При такива жени халатът не е дреха, а знаме. По лицето ѝ нямаше уплаха, нито срам — само тържество на човек, чиито убеждения току-що са получили доказателство.
— Руменчо, не ѝ се церемони — каза тя, без дори да удостои Димитър Александров с поглед. — Голяма шефка станала. Семейството ѝ на опашката, боршът ѝ рядък, ъглите непочистени, ама иначе кабинет, подчинени, повишение. Свали я на земята.
Димитър Александров вдигна куфара си, после внимателно постави служебната папка върху шкафчето, сякаш всяко по-рязко движение би влошило положението.
— Десислава Александровна, аз… — започна той, но замълча.
Беше му неудобно. За мен. За себе си. За този дом, в който съпруг стиска гърлото на жена си, а свекърва ѝ коментира като жури в кулинарно предаване. Погледът му ме прониза не със съжаление, а с разбиране. Той разбра всичко.
— Ще ви се обадя утре сутринта — каза тихо и излезе.
Ключалката щракна. Останах с тях. И с усещането, че самата аз съм си чужда.
— Е, доволна ли си? — Румен оправи яката си. — Направи цирк пред началството. Срамота.
— Срамота е, Румен — прошепнах дрезгаво, — когато мъж души жена си в собствения ѝ дом.
— В собствения ѝ? — оживи се Красимира Филипова. — Чу ли я? „Нейният“ дом! Вече дели имота. Като се омъжваше, не беше „неин“. Всичко беше общо — тенджери, легло, сметки. А като тръгнаха парите — всичко стана лично.
— Апартаментът е мой — казах и я погледнах право в очите. — Наследство от родителите ми, преди брака. Има документи. Повтаряла съм ви го десетки пъти.
— Документи! — изсумтя тя. — С тия хартийки плаши колегите си. В семейството главата е мъжът. Той решава.
— Мъжът е глава, когато не е придатък към майка си — изтървах.
Румен се хвърли към мен, но Красимира Филипова го задържа с ръка.
— Внимавай как говориш — изръмжа той тихо. — Много ти порасна самочувствието напоследък. Със заплатата ли дойде?
— Не. С това, че търпението ми свърши.
— Какво си търпяла? — избухна той. — Бил ли съм те? Изневерявал ли съм? Пропивал ли съм пари? И аз работя!
— Ако случайните ремонти веднъж седмично са работа — да. През останалото време лежиш, скролваш в телефона и слушаш как майка ти обяснява колко съм безполезна.
— А ти идеална ли си? — намеси се тя, скръстила ръце. — Добрата съпруга не излага мъжа си. Не се поставя над него. А ти се прибираш с физиономия на победител, сякаш ние сме ти слуги.
— Вие слугувате единствено на собствените си заблуди — отвърнах.
— Това на мен ли го каза? — гласът ѝ изтъня до писък. — Аз те направих човек! Аз те приех в този дом!
— В моя дом — поправих уморено.
— В нашия! — изрева Румен. — Още веднъж кажеш ли „мой“, сама ще си изхвърчиш оттук.
Погледнах ги и гневът ми се изпари. На негово място остана ледено отвращение. Като когато дълго игнорираш миризма в хладилника, а щом отвориш кутията, разбираш, че всичко вътре е изгнило. И няма как да се преструваш, че е прясно.
Извадих телефона си.
— Какво правиш? — напрегна се Румен.
— Обаждам се в полицията.
— Полудя ли?
— Не. По-скоро сега идвам на себе си.
Той се стрелна към мен, опита да грабне апарата, но аз се отдръпнах към прозореца и включих високоговорителя.
— Дежурна част, слушам ви.
— Казвам се Десислава Александрова Соколова. Преди минути съпругът ми ме душеше. В апартамента освен нас се намира и майка му.
