Настъпи пауза, тежка и напрегната.
— Ти луда ли си?! — крещеше Румен. — Кажи, че си се объркала! Веднага кажи!
— Съпругът ми се опитва да възпрепятства разговора — произнесох равномерно в слушалката. — Имам следи по шията. Моля да изпратите патрул.
— Сама ли сте в жилището? — попита дежурният.
— Не. Той е тук. И майка му също.
— Ако можете, заключете се в отделно помещение и изчакайте служителите.
— Не пращайте никого! — намеси се Красимира Филипова, опитвайки се да говори в телефона. — Това са семейни работи! Тя е истеричка, винаги прави сцени!
— Обясненията ще дадете пред органите на реда — отвърна сухо гласът отсреща. — Екипът вече е на път.
Прекъснах разговора.
В апартамента се възцари тишина. Не спокойна, а натегната — като въздуха преди буря, когато всичко сякаш замира в очакване.
— Съсипа си живота — изрече Румен и ме изгледа с такава омраза, че окончателно разбрах: това не беше „момент на слабост“. Не беше изблик. Просто досега не беше дръзвал, а тази вечер беше решил, че може. — Разбираш ли какво направи? Разруши всичко.
— Не аз — ти — отвърнах. — Просто сега ще има документ за това.
— Мислиш, че ще ти помогне? — присви очи Красимира Филипова. — Полиция, протоколи, началници… Смяташ, че си спечелила? Ще те влачим по съдилища. Ще те изложим пред съседите. На работа като научат…
— Като научат какво? — прекъснах я. — Че съм била душена в собствения си дом? Това не е мой срам.
— Нагла! — изсъска тя.
— Вече е късно за възпитателни мерки — отвърнах спокойно.
Когато полицаят и колегата му пристигнаха, седях в кухнята и отпивах вода на малки глътки — всяко по-дълбоко вдишване пареше. Румен обикаляше стаите и играеше ролята на жестоко накърнен мъж. Майка му се суетеше и се опитваше да си придаде вид на разтревожена родителка.
— Кой подаде сигнала? — попита униформеният.
— Аз.
— Покажете шията.
Махнах ръката си. Той само кимна на партньора си.
— Господине, лична карта.
— За какво ви е? — възмути се Румен. — Просто се скарахме. Тя преувеличава. Дори не съм я докосвал.
— Следите сами ли са се появили? — попита служителят без излишна емоция.
— Тя е нестабилна — намеси се Красимира Филипова. — Работата ѝ влияе зле. Може сама да си ги е…
— Госпожо, моля, не пречете — каза другият полицай толкова равномерно, че тя онемя.
Подадох личната си карта и документите за собственост.
— Вие ли сте единственият собственик?
— Да.
— Тези лица имат ли адресна регистрация тук?
— Съпругът ми е с временна. Майка му — не. От шест месеца живее без моето съгласие.
— Без съгласие? — възкликна тя. — Аз съм майка му! Имам право!
— Моралното право е едно, юридическото — друго — отбеляза полицаят.
Едва се сдържах да не се усмихна.
— Желая да бъде съставен протокол за нанесен побой — казах твърдо. — И ще подам официална жалба. Също така настоявам Красимира Филипова да напусне жилището. Тя пребивава тук незаконно.
— Виж я как рецитира — процеди свекървата ми. — Подготвила се е.
— Не — отвърнах. — Просто ме научихте добре.
Румен беше отведен в районното за обяснения. На майка му наредиха да събере вещите си и да напусне. Тя тъпчеше в чантата си пантофи, лекарства, зарядно за стария телефон и не спираше да мърмори:
— Няма дълго да се правиш на господарка. Обърна мъжа си срещу себе си. Мислиш, че е победа? Няма да ти прости.
— Не ми трябва мъж, който трябва да „прощава“, че изкарвам повече от него — казах.
— Ще се върнеш при него.
— Не и на този адрес.
Когато вратата се затвори зад тях, опрях чело в нея и за първи път тази вечер изпитах истински страх. Не от тях. А от мисълта, че ако Димитър Александров не беше дошъл по-рано „само за минутка“, може би пак щях да замълча. Щях да сложа крем на шията, да плача тихо под душа и на следващия ден да се появя с шал и история за „разтегнат мускул“. Това беше по-страшно от самите му ръце — онази версия на мен, която би търпяла.
Още същата вечер смених патрона на ключалката. Майсторът пристигна бързо — миришеше на метал и евтини цигари.
— Ще се опита ли да влиза с взлом? — попита, докато демонтираше стария механизъм.
— Бившият ми съпруг — уточних.
— Ясно. Обикновено първо викат, после плачат, после заплашват. Понякога в различен ред.
— Често ли ви се случва?
— По-често, отколкото ми се иска.
Не останах да спя вкъщи. Отидох при Нели Рилскиа от съседния отдел. Тя отвори по анцуг, хвърли един поглед към врата ми и просто каза:
— Влизай. Имам вчерашна супа, котка с лош характер и сгъваемо легло. Достатъчно е.
— Благодаря ти.
— Ще приемам благодарности след делото — с бутилка коняк — отвърна тя.
На сутринта минах през съдебна медицина, после през районното, а след това — в офиса. Димитър Александров ме повика.
— Седнете, Десислава Александрова.
— Добре съм — казах по навик.
— Виждам — отвърна хладно. — Затова действаме разумно. Първо: седмица дистанционна работа или неплатен отпуск — изберете. Второ: фирменият юрист ще ви свърже с опитен адвокат по семейно право. Няма да е безплатно, но няма и да ви съдерат кожата. Трето: ако съпругът ви или негови близки се появят тук, охраната ще бъде уведомена и ще разполага със снимките им.
Мълчах.
— И още нещо — добави той. — Нямате причина да се срамувате. Чувате ли ме? В подобни случаи хората обичат да обръщат нещата така, че жертвата да излезе виновна. Но вие няма да се оправдавате пред никого. Сега най-важното е да действате последователно и да не се връщате назад.
