След думите му в кабинета останах с усещането, че някой най-после е подредил въздуха около мен.
— Не знам как да ви се отблагодаря — прошепнах тогава.
— Работете спокойно и не се връщайте при него. Това ще е напълно достатъчно.
Следващите три дни се изнизаха като през мътно стъкло — документи, разговори, подписване на жалби, суха умора и напрежение зад слепоочията. Румен започна да ми пише от различни номера. Първо бяха заканите. После — жалките опити за помирение. После отново заплахи.
„Изложи ме пред ченгетата.“
„Заради теб майка ми вдигна кръвно.“
„Хайде да говорим като нормални хора.“
„Ако не отвориш, сама ще си виновна.“
Не му отговорих нито веднъж. Всеки екранен кадър препращах на адвоката и на районния инспектор. Нямаше повече импровизации.
На третия ден той сам ми се обади.
— Десислава Александрова, съседите са видели свекърва ви пред вратата. Два пъти. Втория път е била с мъж, приличащ на ключар.
— Чудесно. Красимира Филипова ускорява естествения подбор — отвърнах сухо.
— Кога смятате да се приберете?
— Утре сутринта.
— Добре. Елате към десет. И аз ще дойда. Ако ги видите там, не предприемайте нищо сама.
— Разбрах.
На следващата сутрин пристигнах нарочно десетина минути по-рано. Те обаче вече бяха там. Пред вратата ми стоеше мъж с бормашина и работно яке, а по лицето му беше изписано съжаление, че изобщо е приел поръчката. Красимира Филипова раздаваше нареждания с тон на началник склад.
— По-бързо, казах! Синът ми ще дойде всеки момент. Той е на нощна смяна, трябва да поспи.
Румен никога през живота си не беше работил нощни смени, но въображението на майка му явно нямаше почивен ден.
— Добро утро — казах спокойно.
Ключарят се обърна пръв. В погледа му се четеше онова специфично изражение на човек, който вече мислено тича надолу по стълбите.
— А, ето я — усмихна се кисело Красимира. — Не можем да си влезем у дома. Сменила си ключалката, съвсем си изгубила срам.
— У дома? — повторих. — Мисля, че сте сбъркали адреса.
— Не се прави на интересна. Отвори.
— Няма.
— Тогава той ще отвори.
— Тогава той рискува да бъде разпитан като свидетел по дело за опит за незаконно проникване. А ако късметът му изневери — и като съучастник — казах, без да откъсвам очи от мъжа. — Апартаментът е мой. Документите са при мен. Полицията идва.
Гръбнакът му се изправи мигновено.
— На мен това не ми трябва — измърмори. — Казаха ми, че собственичката си е изгубила ключа.
— Аз съм собственичката.
— Тръгвам си.
— Къде ще ходиш?! — писна Красимира Филипова. — Обещах ти пари!
— Задръжте си обещанието — отвърна той, нави кабела и почти се затича към стълбището.
Лицето на свекърва ми побеля от ярост.
— Мръснице! Искаш да ни изхвърлиш на улицата? Неблагодарна твар! Аз сега ще ти…
Замахна с тежката си чанта, натъпкана с нещо метално. Отстъпих крачка назад и тя одраска стената. В същия миг асансьорът се отвори и на площадката излязоха районният инспектор и още двама униформени.
— Госпожо, свалете ръцете — нареди той спокойно.
Красимира застина с чантата във въздуха, но вече беше късно. От другия асансьор изскочи Румен — задъхан, със същото яке, с което го бяха отвели преди три дни.
— Какво става тук пак?! — изрева още от прага. — Мамо, добре ли си? Тя удари ли те?
— Тя ни гони от дома! — извика майка му с драматичен патос.
— От кой дом? — попита инспекторът. — Съзнавате ли изобщо къде се намирате?
— Това ми е жена! — озъби се Румен. — Имам право да говоря с нея без този цирк.
— Да говорите — да. Да стискате нечий врат — не — казах аз.
Той ме изгледа и снижи тон, което прозвуча още по-заплашително:
— Деси, спри се. Достатъчно сцени направи. Хайде да се приберем и да говорим спокойно. Писах ти. Прекалих тогава, добре. На всеки се случва. И ти не си цвете.
— Любимата ти фраза — отвърнах. — „Случва се.“ Случва се да изгори манджата. Случва се да изпуснеш автобуса. Но ръце около нечий врат не са „случка“.
— Представяш ме като чудовище.
— Не е нужно да те представям. Сам се справяш отлично.
— Аз те издържах!
— С какво? С майчините напътствия ли?
— Без мен ти изобщо…
— Какво „изобщо“? — прекъснах го. — Нямаше да знам, че зрял мъж може да прави сцени заради чужда заплата? Или че в моя апартамент двама души обсъждат къде ще спя, ако не се подчиня? Наистина, голяма загуба.
— Не говори така на съпруга си! — изкрещя Красимира. — Румен, стига си я търпял!
— Сега ще говорим ясно — пристъпи той към мен. — Или спираш този фарс и оттегляш жалбата, или ще ти направя живота ад. Ще изгубиш работа, приятели, ще се влачиш по съдилища, разбра ли? Ако трябва, ще те изнеса от този апартамент на части.
— Заплахата е чута и ще бъде описана — отбеляза един от полицаите.
— Млъквай! — изсъска Румен и го блъсна в гърдите.
Оттам нататък всичко стана бързо и делнично — така, както обикновено се разпадат илюзиите. Без патетика, без гръмки реплики. В следващия миг ръцете му бяха извити зад гърба, тялото му притиснато към стената, а белезниците щракнаха сухо. Изведнъж вече не изглеждаше страшен, а като хванато в лъжа момче — само че пораснало и натрупало достатъчно поразии.
— Вие нормални ли сте?! — изкрещя той.
— Нападение над длъжностно лице при изпълнение на служебните му задължения — изреди инспекторът. — Опит за неправомерно влизане в чужд имот и отправени заплахи.
