Галина Любомирова беше застанала насред широката дневна и слушаше смаяно, сякаш не разбираше правилно чутото. Лора Колева – дъщеря ѝ от първия брак – говореше за продажбата на апартамента на баба си с делови тон, все едно обсъждаше изхвърлянето на ненужна вещ.
— Няма да живея тук. Ще го продам — заяви Лора, плъзгайки поглед по стените със старите снимки. — Ще си купя ново жилище, като нашето, мамо. При нас входът е модерен, асансьорите са нови, дограмата е съвременна. А тук мирише на старо, въздухът е тежък, направо не се диша.
Галина тихо възкликна от изненада.
„Старо?“ — повтори наум.
Този дом беше нейната вселена почти десет години. Всяка мебел, всяка завеса пазеше спомен за Снежана Христова — бившата ѝ свекърва, която обичаше Лора безгранично. Именно тук, колкото и парадоксално да звучеше, Галина усети истинско спокойствие едва след развода си с Кирил Асенов.
Кирил, бащата на Лора, работеше като тираджия и почти не се задържаше вкъщи. А по-късно стана ясно, че отсъствията му не се дължат само на курсовете, а и на други жени.
Галина още помнеше деня, в който го изгони. Лора беше едва на девет. Тя самата искаше да си тръгне, но Снежана Христова не ѝ позволи. Подкрепи я, защото отлично знаеше какъв празнодумец е синът ѝ и колко малко допринася за семейството. А и нямаше смисъл Галина да напуска — Кирил така или иначе рядко се прибираше.
След развода свекървата търпеливо изчака, докато Галина срещне достоен мъж. Дори се радваше, когато тя откри своя човек и отново сключи брак.
Апартаментът на Снежана Христова беше като крепост. Масивна тухлена сграда, просторна кухня, широка антре — всичко изградено солидно и трайно, за разлика от набързо скалъпените нови кооперации.
Галина обичаше този дом с цялото си сърце, защото зад стените му бяха събрани най-светлите ѝ спомени и усещането за истински дом, което Лора сякаш вече не можеше да разбере.
