Влязох обратно вътре с изправен гръб, макар че коленете ми омекваха.
В кухнята беше задушно от силно напалената печка. Живка и Пенка вече не държаха чаши с чай – и двете бяха извадили плетивата си и седяха така, сякаш това място им принадлежеше от десетилетия. Бяха се настанили удобно, почти уютно.
— Живка Ивановна — започнах твърдо, въпреки че гласът ми леко трепереше. — Трябва да поговорим.
Тя вдигна очи към мен, без да бърза.
— Е, говори. Какво има?
— Тази къща е обща собственост — моя и на Николай. Имам право да решавам кой ще живее тук. Не съм ви канила. И не съм съгласна да пребивавате тук. Моля ви да освободите дома.
Живка остави кълбото прежда на масата. Лицето ѝ пламна на петна.
— Какво-о? — проточи тя заплашително. — Ти гониш майката на мъжа си? Осъзнаваш ли какво изричаш?
— Не гоня никого — отвърнах, стискайки ръце зад гърба си, за да не личи как треперят. — Просто казвам, че не съм давала съгласие. Имам право да бъда питана.
От стаята се показа Нели с разплакано бебе на ръце.
— Какво става пак? — измърмори тя сънено.
— Ето я — посочи ме Живка с пръст. — Иска да ни изхвърли навън. Мен, детето… На улицата.
Нели ме изгледа така, сякаш съм ѝ враг.
— Ти чуваш ли се изобщо… — започна тя, но в този момент входната врата хлопна.
В антрето нахлу мъж — нисък, набит, с набола брада и помътнял поглед. От него лъхаше на евтин алкохол и на риба. Обут в гумени ботуши, с мръсен ватник, в едната ръка въдици, в другата кофа с дребна риба. Това беше Боян — братът на Николай.
Той влезе, остави въдиците в ъгъла и ме огледа с крива усмивка.
— О, домакинята се е появила — изрече дрезгаво. — Здравей, Елена.
Не отвърнах. Гърлото ми се беше свило.
— Бояне — втурна се към него Живка, — тя ни гони. Вика, че сме чужди тук.
Боян се обърна бавно към мен. Погледът му беше тежък, лепкав.
— Така ли? Гони ни значи… А ти, Елена, виждала ли си последните документи? Знаеш ли кой всъщност е собственик?
— Аз и Николай — казах, опитвайки се да звуча уверено.
— Не съвсем — подсмихна се той и бръкна във вътрешния джоб. — Преди шест месеца брат ми ми прехвърли своята част с дарение. Половината къща. Сега и аз съм съсобственик. Имам право да живея тук. И да пусна майка си. И племенницата.
Разгъна смачкан лист с официален печат и го доближи до лицето ми. Видях герба, подписа, датата. Преди половин година.
Кръвта ми се дръпна от лицето. Половин година… Николай беше подписал това и не беше казал нищо.
— Ясно ли ти е? — прибра листа Боян. — Така че не разпореждай. Ако не ти харесва — пътят към града е свободен.
Нели се изсмя тихо. Живка изглеждаше доволна. Пенка отново се наведе над плетката си.
Излязох навън, залитайки. Стигнах до оградата и ме повърна в храстите касис, които сама бях засадила.
Телефонът вибрираше — Николай.
Отговорих и преди да каже нещо, извиках:
— Никога няма да ти простя! Чуваш ли? Предаде ме!
Затворих и изключих телефона. Стоях под ситния дъжд и гледах къщата, която вече не чувствах своя.
Спомените ме връхлетяха. Преди шест месеца той беше казал, че има работа в града. Беше тръгнал без колата, уж да я остави на мен „за всеки случай“. А всъщност е ходил при нотариус.
Студът ме накара да се върна вътре.
В кухнята вече миришеше на рибена чорба. Боян беше седнал с чаша нещо мътно пред себе си. Живка се суетеше край печката. Нели люлееше бебето. Пенка дремеше.
— Намокри се? — подхвърли Боян. — Сядай да се стоплиш.
— Нямам нужда — отвърнах.
Отидох в спалнята. Нашата спалня. На леглото имаше чужди дрехи — явно на Живка. Седнах до тоалетката и включих телефона. Седем пропуснати от Николай. Три от Диана. Съобщение: „Вдигни. Ще ти обясня.“
Обадих се на Диана.
— Елена! Какво става?
— Прехвърлил е дела си на Боян. Преди половин година. С дарение.
Мълчание.
— Сигурна ли си?
— Видях документа.
— Утре отиваш и вадиш справка от имотния регистър. Не се доверявай само на това. И не се предавай.
Гласът ѝ ме държеше на повърхността.
Върнах се в кухнята. Седнах мълчаливо. Чорбата ухаеше приятно, а аз не бях яла почти нищо през деня. Взех лъжицата.
— Да поговорим спокойно — каза Боян, запалвайки цигара вътре. — Аз не искам война. Просто искам да живея спокойно. Лекарите ми казаха — чист въздух. Николай реши да помогне.
— Защо тайно? — попитах.
— Защото щеше да откажеш.
— А аз част ли съм от това семейство? — попитах тихо.
— Разбира се — обади се Живка. — Снаха си ни.
— Като снаха, която никога не сте приемали? — гласът ми трепереше от натрупани години. — Която обвинявахте за всичко?
Настъпи тишина.
— Ние няма да си тръгнем — каза Боян спокойно. — Къщата вече е на трима. Ще делим.
— Как ще делим?
— Стаи. Двор. Ще се разберем.
Поисках телефона на Николай и му се обадих.
— Това истина ли е? — попитах.
— Това е моята част — отвърна той. — Имам право.
— А ние?
— Ще идваме понякога. Те ще живеят постоянно.
— Нарече ме „просто жена“ — прошепнах.
— Ядосан бях… — започна той.
— Не идвай — казах и затворих.
Всички ме гледаха.
— Къде ще спя? — попитах.
— В килера — отвърна Живка. — Ще сложим сгъваемо легло.
— В килера?
— Няма място.
Излязох, качих се в колата и седях дълго, гледайки осветените прозорци.
Накрая потеглих към града. Обадих се на Диана.
— Мога ли да дойда?
— Веднага.
При нея разказах всичко отначало. Тя слушаше мълчаливо, после отсече:
— Утре вадим официална справка. После при адвокат. И провери и апартамента.
Сутринта ме събуди рано.
— Ставай. Отиваме в МФЦ.
Пих кафе, облякох се и тръгнахме. В центъра нямаше много хора. Подадох заявление за пълна справка от Имотния регистър за къщата и парцела.
Служителката прегледа данните, после се намръщи.
— За земята всичко е по равно — каза тя. — Но при къщата разпределението е различно. Искате ли пълната справка?
— Да.
Платих таксата. Излязохме навън и разтворих листовете с треперещи ръце.
— Чети — прошепна Диана.
Намерих раздела „Собственици“ и започнах:
— Поземлен имот: Елена Викторовна — една втора идеална част. Николай Иванович — една втора идеална част.
Преглътнах и преместих поглед по-надолу.
— Жилищна сграда… — гласът ми отслабна. — Елена Викторовна — една трета идеална част. Николай Иванович — една трета. Боян Иванович — една трета. Дата на вписване: петнадесети октомври миналата година.
Вдигнах очи към Диана. Тя стоеше с отворена уста, а в погледа ѝ се четеше шок, защото това означаваше, че Николай не само е подарил своя дял, а е направил нещо много по-сложно и далеч по-предателско.
