— Махай се от дома ми! И да не съм те видяла повече тук, ясно ли е?! — кресливият глас на Росица Иванова отекваше из целия апартамент, толкова силно, че и съседите зад стената без съмнение чуваха всяка дума. — Нахалница! Намери си удобно гнездо и се настани!
Елена стоеше в антрето с чанта в ръка и гледаше свекърва си така, както човек гледа нещо неприятно, но отдавна очаквано. Спокойно. Почти безучастно. Пет години под този покрив я бяха научили на много, най-вече на това, че спорът с Росица Иванова е безсмислено начинание. Все едно да викаш в празна шахта — ехото се връща, но смисъл няма.
— Чувам те, — отвърна тихо тя.
— Чувала ме била! — размаха ръце Росица. — Пет години живя на готово! Пет години синът ми те издържа! А ти? Какво всъщност можеш? Каква си ти?
Въпросът не изискваше отговор. Росица не водеше разговори — тя произнасяше речи. От онези хора беше, които измерват правотата си в децибели.
Елена спокойно облече палтото си. Закопча копчетата едно по едно — пет на брой, бавно, отдолу нагоре. После вдигна чантата.
— Изчезвай и да не си посмяла да се върнеш! — долетя след нея.
Вратата щракна.
На площадката миришеше на котешка храна и готвено от нечия кухня. Елена се облегна за миг на стената. Това беше. Пет години — и край.
Не заплака. Сълзите ѝ се бяха изчерпали преди около година — когато Георги за пореден път застана на страната на майка си, сви рамене и произнесе обичайното си: „Ти нали знаеш какъв човек е тя“. Да, Елена знаеше. Разбираше прекалено добре. Именно затова си тръгна.
Навън извади телефона и написа кратко съобщение до Димитър Стоянов — нейния куратор от централата на холдинга: „Готова съм. Утре.“
Отговорът дойде почти веднага: „Очакваме ви в десет.“
Завод „Балканмашстрой“ се намираше в северната индустриална зона на града — масивна сива сграда от социалистическо време, с комини, които пушеха през всички сезони. Елена познаваше това място до болка. Там работеше бившият ѝ съпруг Георги — ръководител на средно ниво, със стабилна заплата и нулево желание за промяна. Преди три години и тя постъпи там — първоначално като икономист, а по-късно оглави планово-икономическия отдел.
Разбира се, за Росица това никога не беше „истинска“ работа. „Прехвърля едни хартийки“, казваше тя на съседката Светлана Петрова, която кимаше с разбиране.
Само че „хартийките“ на Елена съдържаха цифри, анализи и прогнози. В продължение на три години тя изграждаше детайлна система за отчетност, изготвяше доклади и ги изпращаше в централата на холдинга, към който принадлежеше предприятието. Там трудът ѝ не остана незабелязан. Оцениха я. И сега я канеха.
Нощта прекара в малко студио под наем на улица „Южна“, което беше наела още преди месец — тайно, за всеки случай. Този „случай“ настъпи по-рано, отколкото предполагаше.
Жилището беше тясно: легло, бюро и прозорец към вътрешен двор. На рафта — няколко книги по управленско счетоводство и една поизтъркана „Анна Каренина“, която така и не успяваше да довърши вече трета година. Елена си направи чай, седна на ръба на леглото и се загледа в тавана.
Страх ли я беше? Не. По-скоро усещането беше странно — като когато излезеш от дълъг тъмен тунел и светлината те заслепи за миг, преди да различиш какво има пред теб.
На сутринта облече единствения делови костюм, който беше взела със себе си — сив, изчистен. Среса се внимателно, сложи леко червило и се погледна в малкото замъглено огледало в банята. Кимна на отражението си. Време беше.
В централния офис на „Балканпром“ я посрещна Димитър Стоянов — нисък, строен мъж, който говореше кратко и по същество. Заведе я в заседателна зала, където вече я очакваха двама непознати в костюми.
— Елена Андреева, — започна Димитър Стоянов, — холдингът взе решение да смени ръководството на „Балканмашстрой“. Досегашният директор, Петър Димов, се оттегля по здравословни причини. Вашата кандидатура се обсъжда от шест месеца насам.
Тя не го прекъсна. Само слушаше.
— Предлагаме ви поста изпълнителен директор на завода.
Единият от мъжете — едър, с тежък и изпитателен поглед — се наведе напред.
— Осъзнавате ли отговорността? Ситуацията там не е лека — задължения, стари зависимости, кадрови хаос.
— Напълно — отвърна Елена спокойно. — Именно затова три години събирах и анализирах всяка една цифра за това предприятие.
Мъжът присви очи. В прекалената му учтивост имаше нещо пресметнато, нещо скрито зад фасадата. Елена запомни лицето му.
Документите бяха подписани малко преди обяд. Официалното ѝ встъпване в длъжност беше насрочено за следващата седмица.
