Новината за назначението ѝ се разнесе още същия ден. Някой от администрацията беше звъннал на Георги — предприятието не беше голямо, а тук слуховете се придвижваха по-бързо от служебните имейли. Малко след това телефонът ѝ изписа кратко съобщение: „Вярно ли е?“
Елена не се впусна в обяснения. Отговори лаконично: „Да.“
Отсреща дълго нямаше реакция. После се появи второ изречение: „Мама ще бъде в шок.“
Тя се усмихна едва забележимо и остави телефона върху бюрото. Росица Иванова всъщност вече беше „в шок“ — просто още не подозираше причината.
След като приключи за деня, Елена не тръгна веднага към дома. По навик пое пеша към крайбрежната алея — същото място, където преди години с Георги се разхождаха в началото на брака си, когато бъдещето им изглеждаше широко и светло, а свекърва ѝ все още не беше показала истинския си характер. Реката се плъзгаше тежко и равномерно, оцветена в студено сиво. Отвъд моста издрънча трамвай.
Мислите ѝ обаче не бяха нито за бившия ѝ съпруг, нито за майка му. В съзнанието ѝ изплува образът на едрия мъж от заседателната зала — Мартин Илиев, така го бяха представили. В погледа му имаше нещо прекалено внимателно, прекалено пресметливо. Той задаваше въпроси основно за персонала — кой ще остане, кой ще бъде освободен. Интересуваше се твърде конкретно. Твърде настойчиво.
Едно предприятие не се състои само от отчети и баланси. То е мрежа от хора, интереси, пари и стари зависимости. И някой очевидно нямаше желание новият директор да навлезе прекалено бързо в дълбочина.
След седмица тя щеше да прекрачи портала не като икономист от финансовия отдел, а като ръководител.
И беше убедена, че отвъд тези врати я очаква нещо повече от обичайните административни трудности. Усещаше го инстинктивно — както се усеща промяната във въздуха минути преди буря.
Понеделник сутринта я посрещна хладно и ясно. На входа Бай Иван — възрастният охранител, който я познаваше от три години — я изгледа с откровено смайване.
— Елена Андреевна… значи вече вие…
— Да, Бай Иване. От днес — аз.
Той прокашля гърлото си, изправи се по-строено от обикновено и натисна бутона на турникета с почти церемониален жест. В погледа му имаше смесица от уважение и неловкост, което я трогна.
В осем сутринта дворът кипеше. Мотокар пренасяше палети с ламарина, край навеса до втори цех трима работници пушеха и обсъждаха нещо оживено, а от производствените халета се носеше равномерно металическо бучене. Докато вървеше към административната сграда, Елена усещаше погледите върху себе си — любопитни, преценяващи, на места откровено скептични. Жена. На трийсет и две. Директор.
Тя не ускори крачка, нито забави ход. Просто продължи.
Кабинетът, който вече беше неин, изглеждаше като застинал в друго десетилетие — масивно бюро от тъмно дърво, претрупана библиотека с папки, портрет на президента на стената. Предшественикът ѝ, Петър Димов, беше оставил три кашона с документи и кратка бележка: „Успех. Ще ви трябва.“ Елена я прочете, прибра я в чекмеджето и повика Диана Георгиева — секретарката с дългогодишен опит и проницателен поглед — да ѝ донесе пълен списък на ръководния състав.
Докато прелистваше страниците, усещаше как Диана я наблюдава дискретно. Така опитните служители преценяват нов началник — без излишни думи, внимателно, с натрупан през годините скептицизъм.
Първи на прага се появи Борислав Евгениев Петров — заместник-директор по производството. Възрастта му надхвърляше шейсетте, а стойката му подсказваше навик да доминира пространството. Пъхнал ръце в джобовете, той се настани без покана.
— Елена Андреевна — започна бавно, — радвам се за назначението ви. Но знаете, че тук правилата са други. Това не е счетоводен отдел. Нужен е човек с производствена практика.
— Вие имате такава практика, господин Петров — отвърна тя спокойно. — Именно затова оставате на позицията си. Засега.
Думата прозвуча тихо, но тежко. Той я чу. Раменете му леко се напрегнаха, а в очите му проблесна предизвикателство. Сдържано кимна и излезе с изражение, което ясно казваше: „Ще видим.“
Около девет и половина на вратата почука Георги. Надникна уж случайно — но случайностите тук отдавна не бяха на мода.
Не се бяха срещали цяла седмица. Той изглеждаше както винаги — подреден, леко смутен, с онази характерна трапчинка на брадичката, която някога ѝ се струваше очарователна.
— Да те поздравя ли? — попита неловко.
— Ако смяташ, че е нужно.
Той замълча, прокара ръка по тила си — жест, който тя познаваше до болка.
— Майка ми се обади вчера. Тя… всъщност не знае, че си назначена тук. Не ѝ казах.
— Ще разбере — отвърна Елена. — Въпрос на време е.
Георги кимна и си тръгна. Толкова просто. Пет години се свиха до едно кимване и затваряща се врата. Тя проследи силуета му и с изненада установи, че не изпитва нито огорчение, нито тъга. По-скоро усещане за лекота — като когато оставиш тежък багаж след дълъг път.
Истинското изпитание обаче я очакваше следобед.
Мартин Илиев пристигна без предупреждение. Черен джип спря пред административната сграда, а до него слезе млад мъж с папка под мишница. Илиев се представи като „отговорник по оперативните въпроси на холдинга“ и поиска половин час разговор.
Елена му отдели двадесет минути и се обади на Диана Георгиева да подготви кафе за срещата.
