Документите разкриваха неприятна, макар и не наказуема картина. Десетки договори с доставчици бяха подписвани без реална конкурсна процедура — по навик, „с познатите хора“. Стойностите надвишаваха пазарните, клаузите облагодетелстваха другата страна, а сроковете за доставки редовно се разминаваха с обещаното. С години предприятието беше плащало повече, отколкото е нужно, просто защото никой не желаеше да размести установеното удобство. Борислав Евгениев Петров оправдаваше това с аргумента за „доказани партньори“, а Петър Димов рядко навлизаше в детайлите — имаше достатъчно други ангажименти.
Финансовите пробойни бяха осезаеми. Само за последните две години отчетите показваха суми, които биха накарали всеки опитен икономист да се намръщи.
— Това не е престъпление — обобщи Любомир Викторов Тодоров спокойно. — По-скоро е дългогодишна небрежност.
— Небрежност, която трябва да се разплете — отвърна Елена твърдо. — Договор по договор.
— Петров няма да приеме лесно подобен ход.
— Наясно съм. — Тя затвори папката решително. — Подгответе обобщен доклад за холдинга. С точни числа и конкретни предложения за оптимизация. Ще го представя лично.
Тодоров събра разпечатките и се насочи към изхода, но на прага се обърна:
— Елена Андреевна, тази сутрин Петров е минал през началниците на цехове. Един по един. Не знам какво им е говорил, но двама вече отказаха срещата, която насрочихте за сряда.
Тя кимна леко. Очаквано. Петров укрепваше позиции, събираше съюзници, чертаеше линия на защита. Класически подход — да изолираш новия ръководител и да внушиш, че колективът е срещу него.
— Благодаря, Любомир Викторович. Преместваме срещите за петък. И този път — общо съвещание с всички началници наведнъж.
На следващата сутрин Елена замина за централата на холдинга. Димитър Стоянов я прие без забавяне. Прегледа доклада внимателно, обръщаше страниците бавно, без да пропуска детайл. Когато приключи, остави папката на бюрото и за известно време се загледа през прозореца към сивкавото небе над града.
— Петров е отдавна тук — произнесе замислено. — Има връзки, изградени отношения, навици.
— Именно тези навици държат завода на загуба вече трета година по линия на оперативните разходи — отвърна Елена спокойно. — Не оспорвам личните му качества. Но изградената от него система не работи в полза на предприятието.
Настъпи кратко мълчание.
— Какви са конкретните ви предложения? — попита Стоянов.
— Постепенен преглед на всички действащи договори. Прозрачни търгове. И нов заместник по производството — човек, ориентиран към резултати, а не към запазване на стари договорености.
— Имате ли име?
— Любомир Викторов Тодоров. Финансист е, но разбира производствената икономика по-добре от мнозина инженери.
Последва пауза, след която Стоянов едва забележимо кимна.
— Действайте. Ще получите подкрепа.
В петък на портала се появи Росица Иванова.
Елена разбра от Бай Иван, който се обади по вътрешната линия — възрастна жена настоявала да бъде допусната до директора, твърдяла, че въпросът е личен.
Тя слезе сама. Не пожела да я карат да чака.
Свекървата стоеше до турникета с палто и строго изражение, каквото носеше винаги, когато отиваше „на битка“. Но щом видя Елена да излиза от административната сграда — в делови костюм, с пропуск на директор върху ревера — нещо в погледа ѝ се разколеба. Едва доловимо, но видимо.
— Росица Иванова — поздрави Елена равномерно. — Добър ден.
— Вярно ли е? — попита тя направо. — Ти ли ръководиш тук?
— Да.
Настъпи продължително мълчание. Свекървата я изучаваше с нов, непознат досега поглед, сякаш преизчисляваше стари оценки. Може би си припомняше собственото си „махай се“.
— Георги знае ли? — изрече накрая.
— Георги работи в плановия отдел — отвърна Елена спокойно. — Разбира се, че знае.
Жената отвори уста, после я затвори, сякаш думите не намираха място.
— Исках само да поговорим — каза по-тихо от обичайното. Почти без острота.
— Ще поговорим. — Елена хвърли кратък поглед към часовника си. — В понеделник. Запишете си час при секретаря.
Тя се обърна и се върна в сградата, без да се оглежда.
Вечерта прекара в малкото си студио на улица „Южна“. На масата — лаптопът, чаша чай и бележник със задачи за идните седмици. Градът шумеше зад прозореца. Отдолу се чуваше смях — млад, безгрижен, силен.
Преди три седмици стоеше в чужд коридор с чанта в ръка и слушаше нечии обвинения. Сега разполагаше със собствен кабинет, с двама надеждни съмишленици и с трудна, но смислена работа пред себе си. И най-сетне усещаше, че мястото ѝ е точно там, където се намира.
Предстояха търгове, сложни разговори, вероятна съпротива от страна на Петров и още ред изпитания. Това изискваше концентрация, време и хладнокръвие.
Елена затвори бележника, изгаси лаптопа и за първи път от много време си позволи да си легне преди полунощ.
Утре отново щеше да бъде в завода. Работа имаше предостатъчно.
