Диана Георгиева донесе кафето и тихо затвори вратата след себе си.
Мартин Илиев се настани удобно, хвърли бърз поглед из кабинета с увереността на човек, който не попада тук за първи път и отлично познава разположението. Това самочувствие не убягна на Елена.
— Г-жо директор, — започна той спокойно, — за нас е от съществено значение промяната да протече без сътресения. Заводът има договори, които се поддържат от години. Утвърдени партньори, изпитани механизми.
— Изпратете ми цялата документация. Ще я прегледам лично.
— Разбира се. Само държах да подчертая, че става дума за стабилни отношения. Не би било разумно да се разклащат без причина.
— Причината винаги е икономическа, — отвърна Елена. — Ако условията са изгодни за предприятието, няма да ги закачаме. Ако не са — ще ги коригираме.
Настъпи кратко мълчание. Той я наблюдаваше по същия начин, както при първата им среща — като сложна задача, чието решение още не е намерено, но вече се изчислява.
— Доста сте директна, — произнесе накрая. Трудно беше да се разбере дали това е похвала или завоалирано предупреждение.
— Предпочитам ясните позиции.
Разговорът приключи бързо. Илиев се изправи, а младият му придружител с папката почти подтичваше след него. От прозореца Елена проследи как черният джип излиза през портала и поема наляво по булеварда.
Тя отвори бележника си и записа: „Борислав Евгениев Петров. Мартин Илиев. Договори. Пълна проверка от 2022 г.“
Малко преди края на работния ден Диана Георгиева отново почука — уж да прибере чашите. Спря до прага и остана там.
— Може ли за момент?
— Слушам ви.
Секретарката се поколеба, сякаш внимателно подбираше думите си.
— След срещата ви г-н Петров проведе телефонен разговор. Не чух с кого. Но заключи кабинета си. А той никога не го прави.
Елена я изгледа продължително. Диана издържа погледа ѝ спокойно, без излишна драматичност.
— Благодаря, — каза тихо директорката.
Жената кимна и излезе.
Така, без да търси, Елена се сдоби с първия си съюзник. И то по-рано, отколкото очакваше. Това ѝ вдъхна увереност.
Навън вече се стъмваше. Работниците напускаха цеховете, машините утихваха една по една. Седнала зад бюрото на Петър Димов — вече нейното бюро — Елена мислеше за договорите, които Илиев толкова старателно беше обвил в думи като „традиция“ и „надеждност“. Опитът ѝ подсказваше, че зад подобни формулировки често се крие нещо повече от лоялност.
Нужно ѝ беше човек, който разбира числата и не се страхува от тях. И то бързо — преди засегнатите да усетят накъде духа вятърът.
Такъв човек се появи още на третия ден.
Любомир Викторов Тодоров — финансов анализатор, когото Елена помнеше от стари съвещания. Ненатрапчив, почти незабележим, винаги с молив зад ухото и навик да свежда поглед към масата, когато говореха началниците. Петър Димов тълкуваше това като липса на уважение и не го понасяше. Елена обаче отдавна бе забелязала, че Тодоров гледа надолу не от притеснение, а защото мисли — бързо и задълбочено.
След оперативката тя го покани в кабинета си.
Той влезе, седна и постави папката върху коленете си. За миг отново впери очи в пода, после я погледна право.
— Става дума за договорите, нали?
Елена леко повдигна вежди.
— Как стигнахте до този извод?
— Ако проблемът беше друг, щяхте да извикате Петров. А сте извикали мен.
Без да отговаря, тя му подаде списък с доставчиците за последните четири години. Тодоров прелисти страниците набързо. По лицето му се изписа израз на човек, който дълго е чакал някой най-сетне да зададе правилния въпрос.
— За седем дни мога да направя детайлен анализ, — каза той.
— Разполагате с три, — отвърна Елена.
Той кимна кратко и излезе, без да поиска уточнения. Гледайки след него, тя си помисли, че най-тихите хора често се оказват най-надеждната опора.
На петия ден се обади Георги.
Елена беше в производствения цех — обикаляше линиите с началника на смяната, наблюдаваше процесите, задаваше въпроси. Телефонът вибрира в джоба на палтото ѝ. Тя отхвърли повикването. Минута по-късно той позвъни отново.
Излезе в коридора.
— Какво има?
— Мама разбра, — каза Георги. Гласът му звучеше така, сякаш току-що е преминал през буря.
— Предполагах.
— Ели… тя не е добре. Кръвното ѝ скочи.
Елена затвори очи за миг. Кръвното на Росица Иванова винаги се повишаваше в точния момент — когато трябваше да спре нечие решение или да привлече внимание. Отработена стратегия, в която Георги вярваше всеки път искрено.
— Георги, аз управлявам завод. Не съм лекар. Ако ѝ е зле — обади се на Спешна помощ.
Настъпи тишина.
— Промени се, — прошепна той.
— Не, — отвърна спокойно Елена. — Просто вече не играя чужди роли.
Тя прекъсна разговора и се върна в цеха.
Любомир Викторов Тодоров донесе анализа след два дни и половина — по-рано от уговореното. Разстла разпечатките върху бюрото, отвори лаптопа си и започна да говори тихо и подредено, без излишни въведения. Това, което показваха числата, не изглеждаше добре, макар и да не сочеше пряко нарушение на закона.
