Калина Маришка си даде дума — повече няма да търпи свекърва ѝ да нахлува всекидневно в личното ѝ пространство. Остави внимателно празната чаша върху чинийката, пое дълбоко въздух и набра майка си.
— Здравей, мамо. Как си? На работа ли си? А, да, петък… Трябва да поговорим за нещо. Ще можеш ли да минеш довечера? Към шест удобно ли ти е? Не, спокойно — всичко е наред, и с Преслав Радославов също. Просто имам нужда от съвет. Ще те чакам.
След това избра номера на приятелката си.
— Е, какво стана? Получи ли се? — чу се веднага гласът на Ралица Стоянова. — Пуснала съм те на високоговорител, с Десислава Бонева тъкмо излизаме от университета, слушаме те!
— Не, момичета, нищо не стана. Оказа се, че вкъщи само „раздвижвам въздуха“, затова съм можела без проблем да отделям на майка му по два часа всеки ден.
— Моля?! Това Тихомир Василев ли го изрече? — възмущението на Десислава преля през слушалката.
— Точно така…
— Извинявай, но този Тихомир направо трябва да бъде изгонен. Класически случай, като всички останали…
— Недей да се палиш. Имам замисъл, но ще ми трябва помощта ви. Деси, запиши ме за подстригване в понеделник. Искам малко да се стегна. Ще дойда в 16:30. Донесете кафе в термос и по два кроасана, става ли?
Те приеха без колебание, а Калина прекъсна разговора. Пусна водата в мивката и започна да събира съдовете. Задържа се за миг с една чаша — същата, от която сутринта беше пил съпругът ѝ. В ума ѝ отекнаха думите му: „Ти така или иначе нищо не вършиш по цял ден.“
Нещо я стегна в гърдите, но сълзи не се появиха. Тя просто подложи чашата под струята.
⸻
С Тихомир Василев се бяха запознали броени дни преди Нова година. Той беше с петнайсет години по-възрастен, разведен, и изплащаше издръжка на дъщеря си тийнейджърка.
На тридесет и шест изглеждаше впечатляващо — строен, самоуверен, с леко иронична усмивка. От десетилетие работеше като барман в най-посещавания рок-клуб в Стара Загора, където името му се произнасяше с уважение.
