Светлана Мартинова въздъхна демонстративно, сякаш ѝ поднасях поредната дребна досада.
— О, моля ти се, пак ли сметки за ток? Ще ти ги възстановя, не се вторачвай в стотинки.
— Не става дума за комунални разходи, — отвърнах спокойно и разтворих папката. — Това е приемо-предавателен протокол за парцел от 1996 година. А тук — договор за покупка на незавършен строеж.
Тя се вцепени. Грижливо поддържаната ѝ ръка, протегната към химикала, замръзна на педя от плота.
— Откъде се сдоби с това? Тези книжа изгоряха при пожара в старото управление… — думите ѝ увиснаха недовършени.
— Нищо не е горяло, — казах тихо. — Бяха заведени с грешна цифра в кадастралния номер. Една единствена цифра. Шест месеца ги издирвах.
Обърнах документа към нотариуса.
— Погледнете кой е вписан като купувач. Не е покойният ми свекър. Не сте и вие, Светлана Мартинова. Тук стои името на баща ми — Васил Александров.
В кабинета падна такава тишина, че отвън се чу как трамваят изскърца, завивайки по Александровска в Русе.
— Какви ги говориш? — Атанас Софийски се наведе напред. — Баща ти? Той беше обикновен инженер.
— Инженер, който през деветдесет и шеста вложи всичките си спестявания от северните обекти в този имот, — произнесох отчетливо. — После почина. А вие, като негова далечна роднина и служител в администрацията по онова време, „съдействувахте“ на майка ми с документите.
Лицето ѝ пребледня. Руменината по бузите ѝ заприлича на неуместна боя върху гипс.
— Майка ми беше в тежко състояние, доверяваше ви се, — продължих. — Убедихте я да прехвърли къщата на ваше име — уж за по-ниски данъци. После удобно забравихте да я върнете. А когато преди шест месеца решихте да ме изхвърлите оттам, аз реших, че повече няма да мълча.
Извадих втори плик — малък, бял, запечатан с архивния печат.
— Вътре е експертното заключение за фалшифициран подпис върху пълномощното, с което през 1998 година имотът е преминал във ваша собственост. И копие от сигнала ми до прокуратурата. Регистриран е — входящият номер е на гърба.
Петър Цветанов пое документите и ги преглежда продължително. Минута. После още една.
— Госпожо Мартинова, — вдигна очи той, — не мога да изповядам дарението. Освен това съм длъжен да спра всякакви разпоредителни действия с този имот, докато случаят не се изясни.
Атанас гледаше ту мен, ту майка си. В очите ѝ вече нямаше високомерие — само лепкав страх на човек, хванат с ръка в чужд джоб.
— Значи през цялото време си знаела? — прошепна той. — Живя с нас, седеше на една маса и…
— И слушах как майка ти ме нарича „нищо“ пред собствената ни дъщеря, — довърших. — Да. Знаех. И чаках точния момент.
Столът ми леко изскърца, когато се изправих.
