Затворих папката и притиснах металната закопчалка. Щракването прозвуча сухо и рязко — като изстрел в тиха стая.
— Тази вечер ще взема ключовете за къщата — произнесох спокойно. — Адвокатът ми ще ви изпрати документите за освобождаване на имота. Разполагате с три дни да изнесете всичко.
Светлана Мартинова отвори уста, сякаш да възрази. После я затвори. И повече не посмя да каже нищо.
Излязох от кабинета. В коридора въздухът беше тежък и застоял. На пейката до стената седеше млада жена с момченце, което търкаляше играчка кола по коляното си.
— Мамо, още ли ще чакаме? — попита детето.
— Още малко, съкровище — отвърна тя тихо.
Слязох по стълбите и излязох навън. Октомврийският въздух на Русе беше хладен, вятърът въртеше сухи листа пред входа на нотариалната кантора. Извадих телефона си и набрах.
— Мамо? — гласът ми беше равен. — Свърши се. Приготви нещата на Ива Огнянова. Прибираме се у дома.
— Габриела, а Атанас? — тревогата в гласа ѝ беше позната и уморена.
— Атанас остава при майка си. Сега имат достатъчно теми за разговор.
Тръгнах към трамвайната спирка. В чантата ми лежеше сивата папка — моят щит и моето доказателство. Знаех, че предстои съдебна битка. Знаех и че Светлана няма да се предаде лесно. Но страхът вече не беше в мен. Страхът ме държеше шест години. Сега усещах само студена яснота.
Вечерта спрях пред къщата. Пред моята къща.
Атанас Софийски стоеше на стъпалата с торба покупки в ръка. Скъпото му палто изглеждаше нелепо на фона на олющената боя по верандата.
— Габриела, трябва да поговорим — започна той.
— За какво? За мълчанието ти днес ли? — подминах го и отключих.
— Майка просто… тя е възрастна. Объркала се е.
Спрях и го погледнах.
— Не е объркана, Атанас. Преди трийсет години е присвоила този дом от майка ми. А днес ти ѝ помогна да се опита да го вземе и от мен.
— И къде ще отидем? — в гласа му прозвуча засегнатост. — Ние сме семейство.
— ТИ имаш майка — казах тихо и завъртях ключа. — А аз имам дъщеря. И тази къща.
Влязох вътре. Миришеше на дом — на боите на Ива, на стари книги и лек аромат на канела. Светлана винаги печеше кифлички, когато искаше да изглежда мила.
На кухненската маса стоеше любимата ѝ ваза от тежко чешко стъкло. Взех я в ръце, усетих хладината ѝ, задържах я за миг… и я върнах обратно. Не тази вечер.
Телефонът ми избръмча. Съобщение от нея: „Ще се задавиш с този дом. Ще те съсипя.“
Не отговорих. Просто блокирах номера ѝ. И неговия.
След около час майка ми пристигна с Ива. Дъщеря ми нахлу вътре, захвърли раницата си в коридора и се огледа.
— Мамо, защо тате го няма? — попита тя.
— Отиде при баба си, Иве — клекнах срещу нея. — Оттук нататък ще живеем тук само ние двете. Харесва ли ти?
Тя се завъртя бавно, оглеждайки стените и прозорците.
— Мирише на прах — каза тя и леко сбърчи носле.
