Жената ме настигна точно пред входната врата на блока. Дишаше тежко, притиснала с ръка хълбока си — явно бе тичала през целия двор, за да ме стигне. Тъкмо бях извадила ключовете и се канех да се прибера, когато тя ме хвана за ръкава.
— Моля ви, почакайте! Вие ли сте Нели Цветанова?
Обърнах се и я огледах внимателно. На вид около четирийсет и пет, облечена в строг делови костюм, с изморени очи и лице на човек, който прекарва дните си сред папки и таблици. Типичен служител от някой офис в Пловдив — счетоводителка, администратор или асистент.
— Да, аз съм. Какво има?
— Утре при нотариуса нищо не подписвайте! — думите ѝ излизаха на пресекулки. — Работя в кантората на Лидия Александрова. Видях документите. Това е измама!
Сърцето ми подскочи. На следващата сутрин действително трябваше да се явя при нотариус заедно със свекърва ми Венета Кирилова. Тя беше представила срещата като чиста формалност — щяла да прехвърли своята част от апартамента на мен и на съпруга ми, за да „се намалят данъците“.
— Каква измама? — стиснах здраво дръжката на чантата си.
— Сега не мога да обяснявам, ще ме търсят. Само отложете подписването. Проверете всичко лично и четете внимателно, преди да сложите подписа си!
След тези думи тя се обърна рязко и забърза към изхода на двора. Опитах се да я повикам, но вече се беше изгубила зад ъгъла, погълната от вечерната суматоха.
Качих се до апартамента сякаш насън. Мислите ми се блъскаха една в друга. Предложението на свекърва ми да прехвърли своята една трета от двустайния апартамент в центъра звучеше като невероятен жест. Жилището беше купено още през деветдесетте години, а ние с Преслав Воин отдавна плащахме наем и събирахме пари за собствен дом. И изведнъж — такъв подарък.
— За какво ми е този дял? — беше казала Венета Кирилова преди месец. — Аз си живея в къщата. На вас ще ви е по-полезно. Ще го оформим както трябва и готово.
Преслав се зарадва искрено. Една трета от имот в центъра струваше поне милион и половина лева. Ако я продадем и прибавим спестяванията си, бихме могли да си купим цял апартамент в покрайнините.
Само че щедростта на свекърва ми ми се стори необичайна. Тя винаги беше пресметлива до дребнавост — подаряваше символични неща, идваше на гости без нищо и често намекваше, че трябва да ѝ помагаме финансово. А сега — толкова великодушен жест.
Същата вечер, докато вечеряхме, уж небрежно попитах Преслав:
— Видя ли документите, които ще подписваме утре?
— Какви документи? — той повдигна вежди.
— За прехвърлянето на дела. Майка ти каза, че нотариусът щял да подготви всичко.
Той сви рамене и продължи да яде.
— Не съм ги виждал. Трябва ли?
— Обикновено да. Това са сериозни книжа.
— Мама увери, че всичко е наред. Работи с този нотариус от години.
Не продължих разговора. След вечеря изпратих съобщение на Венета Кирилова: „Може ли да прегледам документите предварително? Искам да съм подготвена.“
Отговорът дойде почти веднага: „Неличка, терминологията е сложна, няма да ти стане ясно. Нотариусът ще обясни всичко на място. Ела в десет и не закъснявай.“
Това вече звучеше тревожно. Когато някой отказва да покаже договор предварително, обикновено има причина.
Свързах се с приятелката си Гергана Соколова, която работеше като юрист в агенция за недвижими имоти.
— Гергана, как мога да разбера какво точно ще се оформя при нотариуса?
— Обади се в кантората и поискай да се запознаеш с документите. Те са длъжни да ти дадат копия предварително.
— А ако ми откажат?
— Тогава не подписвай нищо на сляпо. Златно правило: чети всяка дума, дори запетайките.
На следващата сутрин набрах номера на кантората. Женски глас с приятен тембър отговори:
— Кантора на Лидия Александрова, слушам ви.
— Здравейте, имам час за десет часа, Нели Цветанова. Бих искала да се запозная предварително с документите.
Настъпи кратка тишина, след което тонът ѝ стана по-предпазлив:
— Вас ли ви изпрати Венета Кирилова?
— Да. Предпочитам да прегледам всичко преди срещата.
— Моля, изчакайте.
Чуха се приглушени разговори и шум от разлистване на папки. След малко тя отново взе слушалката:
— Венета Кирилова помоли да ви обясни всичко на място. Документите са стандартни, типово прехвърляне.
Поех си дълбоко въздух.
— Въпреки това бих желала да ги видя предварително…
