— …но държа да се запозная с тях предварително.
От другата страна настъпи кратко мълчание, след което служителката отговори по-отстъпчиво:
— Добре. Елате по-рано — в девет и половина. Ще имате време да ги прегледате спокойно.
Озовах се пред кантората още в девет и двадесет. Намираше се в стара кооперация в центъра на Пловдив, а на вратата висеше месингова табела с надпис: „Нотариус Лидия Александрова“. Сградата изглеждаше сякаш времето беше спряло вътре — високи тавани, изтъркан мрамор по стълбите, мирис на прашни папки и прясно кафе.
Зад бюрото седеше същата жена, с която бях говорила по телефона. Когато ме видя, само леко кимна.
— Документите за Венета Кирилова — казах тихо и се приближих.
Без излишни думи тя ми подаде папка. Разтворих я. Първата страница съдържаше стандартна декларация за съгласие при прехвърляне на дял. Втората — също не будеше съмнение. Третата обаче ме накара да спра.
Прочетох я внимателно. После още веднъж. И трети път.
Ставаше дума за поемане на поръчителство по банков заем — три милиона лева. Кредитополучател: Венета Кирилова.
Вдигнах поглед.
— Това какво означава?
Жената зад гишето ме изгледа със съчувствие.
— Свекърва ви кандидатства за кредит. Вие сте вписана като поръчител. Ако тя спре да плаща, задължението преминава върху вас.
— Но тя твърдеше, че ще прехвърля дял от жилището!
— И това е включено — на пета страница. Дарява ви една трета от апартамента. В замяна вие гарантирате кредита.
Разлистих нататък. Наистина — имаше договор за дарение. Но основният обем от документите касаеше заем от три милиона лева със срок на изплащане седем години.
— Защо ме предупредихте? — прошепнах.
Тя хвърли поглед към затворената врата на кабинета.
— Имам дъщеря на вашата възраст. Бих искала някой да ѝ каже истината, ако се озове в подобна ситуация. — Гласът ѝ стана още по-тих. — Венета Кирилова вече има два непогасени кредита. Плащанията закъсняват. Банки звънят тук, издирват поръчители.
В този момент вратата се отвори и в помещението влезе самата Лидия Александрова — висока, строга жена с хладен поглед.
— Наталия, защо клиентката разглежда документите без мен?
— Тя пожела да се запознае предварително.
Нотариусът ме измери с изпитателен поглед.
— Всичко ясно ли ви е?
— Напълно — отвърнах спокойно. — И няма да подпиша.
Лицето ѝ се изопна.
— Но Венета Кирилова вече е платила таксите.
— Това не ме обвързва. Отказвам да бъда поръчител.
Излязох навън и седнах на пейка в двора. Ръцете ми трепереха. Три милиона. Седем години. „Щедрият“ подарък се оказваше примка около врата ми.
Телефонът ми иззвъня. На дисплея — Венета Кирилова.
— Нели, къде си? Мина десет часа, чакаме те!
— Бях в кантората. Прочетох всичко.
Настъпи пауза, после гласът ѝ се втвърди:
— И?
— Няма да подпиша. Няма да поема кредита ви.
— Не бъди дребнава! Давам ви част от апартамента!
— Една трета срещу три милиона дълг? Това не е сделка, а капан.
— Преслав се съгласи!
Ето го и отговора. Поех си дъх.
— Преслав знае ли, че става дума за поръчителство?
— Разбира се. Обсъдихме го снощи. Той каза, че няма да възразиш.
Затворих. Набрах съпруга си. Той отговори след третото позвъняване.
— Нели, мама каза, че си провалила срещата.
— Знаеше ли, че трябва да подпиша като поръчител по заем от три милиона?
Мълчание. После въздишка.
— Мама каза, че е формалност. На банката ѝ трябват двама поръчители. Тя си плаща редовно.
— Има два просрочени кредита. Търсят поръчителите ѝ.
— Кой ти го каза?
— Асистентката в кантората. Същата, която вчера ме предупреди.
Отсреща се чуваше тежкото му дишане.
— Очакваше да подпиша, без да чета? — гневът ми вече не можеше да се прикрие. — Седем години от живота ми, Преслав!
— Мама обеща, че ще се справи сама…
— Тя обеща и че ни прави подарък. А всъщност иска да обезпечи дълга си с моето име.
Прибрах се и започнах да събирам дрехи в куфара. Час по-късно Преслав нахлу задъхан, с разрошена коса и зачервено лице.
— Нели, недей да си тръгваш! Можем да поговорим!
— Няма какво да обсъждаме. Опита се да ме въвлечеш в кредита на майка си.
— Мислех, че сме семейство! Че си помагаме!
— Помощ е да заемеш пари, ако можеш. Не да подмамиш човека до себе си да подпише неизгоден договор.
Той се строполи на дивана и скри лицето си в дланите.
— Мама каза, че това е единственият начин да получи апартамента…
