— Апартамента ли? Преслав, пазарната му стойност е най-много милион и половина. А задълженията са три милиона. Това означава да затънем още от първия ден.
Той вдигна лице към мен и видях, че очите му са мокри.
— Тя ми е майка… Не мога да ѝ обърна гръб.
— Можеш — отвърнах тихо. — Просто не искаш.
Грабнах чантата си и се насочих към входната врата. Преслав подскочи.
— Къде тръгваш?
— При нашите. Имам нужда да помисля.
Не ме задържа. Слязох по стълбите, излязох навън. Пловдив кипеше в обичайния си ритъм — хора бързаха към спирките, трамваите дрънчаха, небето беше ниско и оловносиво.
Телефонът ми иззвъня. Непознат номер.
— Нели Цветанова?
— Да, на телефона.
— Обажда се Благовеста Софийскиа от нотариалната кантора. Исках да ви уведомя, че Венета Кирилова търси друг поръчител. Спомена, че ще прехвърли всичко на ваша сестра.
Нямам родна сестра, но имам братовчедка — Валя Калинова. Добродушна, лековерна. Свекърва ми би я убедила за минути.
— Благодаря ви. Ще ѝ се обадя.
Набрах Валя и ѝ разказах накратко.
— Сериозно ли? — ахна тя. — Венета Кирилова вчера ме покани на чай. Каза, че имала „семеен въпрос“ за обсъждане.
— Недей да ходиш. Ще те накара да станеш поръчител.
— Разбрах. Благодаря ти, Нели.
Вечерта пристигнах при родителите си. Майка сложи чайника, баща ми изслуша всичко мълчаливо.
— Подай молба за развод — каза кратко той. — Мъж, който те поставя под удар, не е опора.
— Тате, може би не е осъзнавал напълно…
— Осъзнавал е. Разчитал е, че няма да провериш.
Майка ми побутна чинията с бисквити към мен.
— Нели, ти обичаш ли го още?
Замълчах. Дали го обичах? Преслав беше удобен — спокоен, предвидим, част от ежедневието ми. Но за пръв път от три години брак той избра майка си пред мен. И избра мълчанието пред честността.
— Вече не съм сигурна — прошепнах.
Спах в старата си детска стая, вперила поглед в тавана. Телефонът ми не спираше — Преслав, свекърва ми, непознати номера. Изключих звука.
На сутринта получих съобщение от Венета Кирилова: „Нели, ела да поговорим спокойно.“
Отидох. Тя ми отвори — изглеждаше изморена, сякаш за дни бе остаряла с години.
— Влез.
Седнахме в кухнята. Тя наля чай и дълго мълча.
— Задлъжнях сериозно. Два потребителски кредита и няколко бързи заема. Не смогвам.
— И решихте да прехвърлите тежестта върху мен?
— Мислех, че заедно ще се справите. Преслав има добра заплата, ти също работиш…
— Става дума за три милиона лева. Щяхме да плащаме до пенсия.
Тя избърса очите си с кърпичка.
— Какво да правя тогава?
— Обявете личен фалит. Има законови процедури. Но не ни въвличайте с измама.
Погледът ѝ беше смесица от изненада и обида.
— Значи отказваш да помогнеш?
— Отказвам да бъда подведена.
Тя стана и закрачи из кухнята.
— Преслав каза, че си решила да си тръгнеш.
— Обмислям го.
— Заради мен ли?
Поклатих глава.
— Заради него. Знаел е всичко и е мълчал.
Излязох оттам и отидох направо в офиса. Включих компютъра, отворих проектите. Работата ми като архитект винаги ме успокояваше — чертежи, сметки, точни размери. Свят без скрити условия.
По обяд получих съобщение от Благовеста Софийскиа. Беше ми изпратила снимки на документи — пълната кредитна история на Венета Кирилова. Четири заема за общо четири и половина милиона лева. Три вече в просрочие, по един течаха съдебни дела. Тя отчаяно е търсела поръчители, готова да хване всеки, който ѝ подаде ръка.
Вечерта Преслав дойде при родителите ми. Стоеше на прага с букет цветя, смутен. Баща ми застана пред него.
— Говорете на площадката. И по-кратко.
Излязохме в коридора. Той ми подаде цветята — не ги взех. Ръката му увисна.
— Нели, прости ми. Мама каза, че си съгласна. Аз ѝ повярвах.
— Не ме попита лично.
— Мислех, че…
— Че ще подпиша, без да чета. Защото съм ти съпруга. Защото „така трябва“.
Той мълчеше, вперил поглед в обувките си. Винаги правеше така, когато не искаше да поеме отговорност — изчакваше аз да реша вместо него. Удобна позиция: да не избираш страна, да не носиш вина, просто да оставиш нещата да се случват от само себе си.
