Мълчанието в апартамента беше плътно и натежало, сякаш въздухът се беше сгъстил и залепваше по стените. То притискаше гърдите и караше всяко движение да изглежда неуместно. Единственият звук, който го прорязваше, беше тихото стържене на вилица по ръба на почти празна чиния.
На масата седеше дребно деветгодишно момиче. Погледът ѝ беше закован в оскъдната лъжичка картофено пюре, размазана на тънък, почти прозрачен слой по порцелана. Гледката беше болезнена — само преди няколко часа кухнята ухаеше на току-що изпържени кюфтета, златисти и сочни. Детето лично бе видяло как баба ѝ, Теодора Огнянова, стоеше до печката и ги обръщаше внимателно в тигана.
Сега от тях нямаше и следа. Само това жалко петно.
Теодора Огнянова — с прошарена коса, стегната в безупречен кок, и поглед, студен като метал — наблюдаваше внучката си с нескрито раздразнение. Сякаш самото присъствие на детето под този покрив ѝ причиняваше неудобство.
— Какво си се вторачила така, все едно не си виждала храна? — гласът ѝ проряза тишината като камшик. — Яж каквото ти е сложено.
За нея детето беше бреме. Истинско наказание.
— Ще пораснеш същата като майка си — продължи тя с отровна нотка. — И ще тормозиш хората, както тя тормози мен!
Момичето се казваше Лилия Стойчева. Макар да беше само на девет, в чистото ѝ сърце вече ясно се очертаваха границите между доброто и злото, между искреността и лицемерието. Тя отлично разбираше, че думите на баба ѝ са насочени не само към нея, но и към майка ѝ.
Майка ѝ — нежна и грижовна — винаги я съветваше да не обръща внимание на бодливите забележки, оправдавайки ги с трудния нрав на възрастните хора. Но как да ги пренебрегне, когато всяка дума бодеше като игла?
Децата не умеят да се преструват. Те чувстват болката си истински и дълбоко.
Лилия пое дълбоко въздух, събирайки кураж. Стомахът ѝ се свиваше от глад, а в съзнанието ѝ изплуваха образите на онези апетитни кюфтета.
— Госпожо Огнянова… — прошепна тя плахо. — Може ли поне едно кюфте? Или още малко пюре? Това няма да ми стигне.
Жената изсумтя презрително, а лицето ѝ се изкриви.
— Нямало да ти стигне? — избухна тя. — Погледна ли се изобщо в огледалото? Имаш повече излишни килограми от хипопотам! Това ти е напълно достатъчно. Време е да отслабваш, не да се тъпчеш!
Очите на Лилия се напълниха със сълзи, но тя бързо ги избърса с опакото на ръката си. Майка ѝ винаги казваше да бъде силна.
— Мама ме е учила да казвам, когато нещо не ми стига — отвърна тя по-уверено. — А аз наистина съм гладна. Искам кюфте.
В гласа ѝ прозвуча тиха, но твърда настойчивост — не каприз, а справедлива нужда.
Теодора Огнянова рязко се изправи. Бузите ѝ пламнаха от гняв.
— Кюфте, значи? Неблагодарница! Ще ти дам аз кюфте! Ставай веднага от масата и марш в стаята си! Щом имаш сили да спориш, значи си се нахранила! И да знаеш — тази храна е купена с парите на сина ми! За него съм готвила, не за теб! Той не е длъжен да издържа чуждо дете!
Изведнъж тя сграбчи Лилия за тънката китка толкова силно, че по кожата ѝ мигом избиха червени отпечатъци. Дръпна я грубо от стола и я повлече към коридора. На момичето му се стори, че ще последва шамар, но вместо това усети силен тласък в гърба.
Унижена и изплашена, със заседнал в гърлото плач, Лилия хукна към стаята си. Затвори вратата с трясък, хвърли се на леглото и зарови лице във възглавницата, за да приглуши риданията си.
Искаше ѝ се да напише съобщение на майка си, да се оплаче, да поиска помощ. Тогава осъзна с ужас, че телефонът ѝ е останал върху кухненската маса. Мисълта да се върне я вледени. Коленете ѝ трепереха. Кой знае какво още би могла да измисли тази сурова жена?
Стиснала зъби, Лилия впери гневен поглед в стената. Никога досега не беше срещала човек с толкова безмилостно отношение.
Сърцето ѝ се сви от болезнена носталгия по истинската ѝ баба — Радослава Митрева. Тя винаги я посрещаше с топла усмивка и ѝ пъхаше в ръцете домашни сладкиши, преструвайки се, че се кара: „Я виж колко са ти хлътнали бузките, трябва спешно да ги закръглим!“
Колко различна беше тя от Теодора Огнянова — пълна противоположност, студена и плашеща.
Лилия изобщо не искаше да остава насаме с нея. Целият този безкрайно дълъг ден момичето прекара в стаята си, без да смее да излезе навън.
