Камелия се изправи и погледна към вратата на детската стая. Лилия стоеше на прага на спалнята и наблюдаваше как дрехите една по една изчезват в отворения куфар.
– Мамо… защо събираш багажа? – гласчето ѝ трепереше.
– Тръгваме си, мило мое – отвърна тихо Камелия, без да спира да подрежда.
– Къде ще ходим? – очите на детето се разшириха от страх и недоумение.
– Още не съм решила. Може би първо при баба Живка Балканска… а после ще видим.
Тя затвори ципа и коленичи пред дъщеря си.
– Време е да имаме свое място. Само наше.
– А татко Асен? – прошепна Лилия.
Камелия я погали по косата и внимателно я погледна в очите.
– Ти обичаш ли го?
Момичето сви рамене.
А самата тя? Обичаше ли Асен? Имаше уважение към него, свикнала бе да разчита на присъствието му, изпитваше известна топлина… но онова дълбоко, всепоглъщащо чувство, което някога бе познала, отдавна липсваше. И може би това беше спасение. Защото истината бе болезнено ясна – той не обичаше нито нея, нито детето ѝ.
– Когато хората не се обичат, не бива да живеят заедно – каза тя меко. – А щом е така, няма смисъл да оставаме тук.
През целия ден Теодора Огнянова не излезе от стаята си. Държеше се като онеправдана, като мъченица, демонстративно кашляше и въздишаше. От време на време се появяваше в кухнята, тропаше с чашите и шумно въздишаше, сякаш нарочно, за да бъде чута. На Камелия ѝ ставаше тежко и противно, но вече не ѝ пукаше.
Телефонът иззвъня рязко. Асен.
Той не поздрави. Направо започна с обвинения – как така цял ден не обърнала внимание на майка му, нямало кой да ѝ сипе вода, кой да ѝ стопли обяда. Гласът му беше остър, заповеднически.
– Така ли се държиш? – настояваше той. – С предишната си свекърва сигурно си тичала като прислужница!
Камелия не влезе в спор. Остави го да говори, после спокойно прекъсна разговора. Нямаше сили нито желание да се оправдава. Всичко вече беше решено.
Когато таксито спря пред познатия вход, Лилия стисна ръката ѝ по-силно. Радослава Митрева отвори още след първото позвъняване. Видя куфара, после лицата им – и без да задава въпроси, ги прегърна.
В хола, над чаша чай, Камелия разказа всичко. Радослава слушаше мълчаливо, поклащайки глава.
– Добре си направила, че дойде – каза накрая. – След като Стефан Радославов си отиде, вие с Лилия сте ми най-близките хора. Тук сте у дома си.
Тези думи стоплиха сърцето ѝ.
– Останете колкото трябва – продължи възрастната жена. – Ако решиш да се развеждаш, ще измислим решение. Имаме старата вила, която Стефан толкова обичаше. Стои празна. Можем да я продадем, както и този апартамент. Аз ще си взема нещо по-малко, а на вас ще осигурим скромно, но собствено жилище. Не е дворец, но ще бъде ваше.
Сълзи напълниха очите на Камелия – този път от облекчение. Казват, че всички свекърви са лоши. Пред нея стоеше доказателство за обратното.
За миг в съзнанието ѝ проблесна мисълта дали самата тя някога не е била несправедлива към Милена Чавдарова. Но споменът бързо я върна в реалността – онази жена още от самото начало я бе отхвърлила и в крайна сметка ги беше изгонила.
Когато Асен разбра, че са си тръгнали, не направи сцена. Сухо се съгласи на развод и дори повтори думите на майка си – че Камелия била най-голямата му грешка.
Тя не отвърна. Не ѝ трябваха оправдания. Искаше единствено спокойствие.
Теодора Огнянова скоро се нанесе при сина си и даде апартамента си под наем. Обяви, че с пенсията не може да се издържа и Асен е длъжен да я подсигури. Само че го очакваше неприятна изненада – голяма част от заплатата му отиваше за изплащане на автомобилен кредит. Луксозният живот, който си бе представяла, се оказа мираж. А и постепенно стана ясно кой всъщност е пълнил хладилника досега – не той, а икономиите и усилията на Камелия.
Радослава настояваше имотите да се продадат незабавно, но Камелия предпочете да не прибързват. Решиха трите да поживеят заедно известно време. Така Лилия щеше да бъде обгрижвана, а те можеха да спестяват, без да товарят възрастната жена с резки промени.
Най-важното беше, че вече бяха под един покрив, където нямаше упреци и ледено мълчание.
В тишината на новото начало Камелия си даде дума, че няма да зачеркне любовта от живота си. Но следващия път няма да гледа само мъжа до себе си. Ще се вглежда и в отношенията му с майка му, в начина, по който поставя граници и поема отговорност.
За да не се налага никога повече да стяга куфар посред нощ.
И за да няма повече приглушени сълзи зад затворени врати.
