Страхът ѝ беше толкова силен, че дори не посмя да излезе до банята. Стоеше заключена в стаята си, вслушана във всеки шум отвън, готова всеки миг да чуе поредния изблик на гняв.
В главата ѝ изплува образът на злата гледачка от приказката за Малыша и Карлсон – онази строга фрекен Бок, която всички деца се страхуваха да срещнат. Само че в историята накрая жената се оказваше добродушна. Тук чудото едва ли щеше да се случи. Теодора Огнянова – или „баба Вера“, както ѝ беше категорично забранено да я нарича – не приличаше на човек, способен да омекне.
Понякога самата тя оправдаваше суровостта си с годините работа сред химикали. Лилия се чудеше дали тези вещества не са разяли не само дробовете ѝ, а и сърцето ѝ, оставяйки го студено и безмилостно.
Късно следобед входната врата най-сетне се отвори и Камелия Вълчева се прибра. По лицето ѝ се четеше тревога – през целия ден дъщеря ѝ не беше отговорила нито на обажданията, нито на съобщенията ѝ. Още преди да успее да свали палтото си, на прага на кухнята застана Теодора.
– Камелия, добре че дойде! – започна тя с престорена въздишка. – Ако изобщо ти пука, дъщеря ти се държа ужасно. Цял ден ми късаше нервите – отказва храна, мрънка, дори плю на кюфтетата ми и се заключи.
Последва тежка пауза, след която добави назидателно:
– Трябва да ѝ покажеш повече строгост. Разглезила си я до безобразие, а после други търпят последствията!
В този момент се прибра и Асен Ковачев. Умората от работа личеше по походката му, но напрегнатият въздух в дома моментално го накара да се изостри.
– Какво става тук? – попита той.
Теодора сякаш чакаше точно това. Започна да се оплаква, да хлипа и да кърши ръце, описвайки Лилия като неблагодарно и невъзпитано дете, което я довеждало до отчаяние. Между въздишките успя да изцеди и няколко сълзи за по-голяма достоверност.
– Странно, мамо – смутено отвърна Асен. – Лилия винаги е била кротка и послушна. Никога не сме имали подобни проблеми.
Камелия вече не слушаше. Тя се насочи към стаята на дъщеря си и тихо почука. Вратата се открехна и на прага застана пребледняло момиче с подпухнали от плач очи. Без да каже дума, Лилия се хвърли в прегръдките на майка си и избухна в ридания. Стомахът ѝ болезнено изкъркори – от сутринта не беше хапнала нищо. Денят, прекаран в страх и самота, я беше изцедил напълно.
– Слънцето ми, какво се е случило? – прошепна Камелия, седнала до нея на леглото и обвила слабите ѝ рамене. – Защо не си яла?
Тъкмо тогава в стаята влезе и Теодора. Застана с ръце на кръста, а погледът ѝ – остър и леден – се впи в детето. Без думи този поглед заплашваше: „Само опитай да се оплачеш. Само опитай да кажеш истината.“
Лилия усети как гърлото ѝ пресъхва. Не искаше да лъже майка си. Но страхът от гнева на тази жена я задушаваше. Дали Камелия щеше да ѝ повярва? А Асен? Или щяха да застанат на страната на „болнавата, нещастна баба“?
– Аз… не съм отказвала – прошепна тя едва чуто, а гласът ѝ трепереше.
В съзнанието ѝ отекнаха думите на Радослава Митрева: „Страхът не е съветник, мило дете. За болката се говори. Истината трябва да се изрича на глас.“
– Чуйте я само! – кресна Теодора. – Лъже и не ѝ мигва окото! Какви още измислици ще наговориш за мен? Навремето за такива лъжи са режели езици!
В този миг нещо в Лилия се пречупи – но не от слабост, а от решителност. Топлината на майчината прегръдка ѝ даде сили. Тя усещаше, че Камелия ѝ вярва.
– Тогава вие отдавна да сте останали без език – изрече момичето ясно и твърдо, гледайки Теодора право в очите. – Аз казвам истината и няма от какво да се срамувам.
Последва мигновена реакция. Теодора театрално извика, притисна ръка към гърдите си и завъртя очи. Бавно се свлече към пода, стенейки, че получава пристъп, че я довеждат до гроба, и че синът ѝ трябва незабавно да я спаси от „това чудовище в детски образ“.
Асен хукна към нея, помогна ѝ да се изправи и я отведе към кухнята, хвърляйки на съпругата и дъщеря си укорителен поглед.
В стаята останаха само майка и дете. Камелия прокара пръсти през косата на Лилия и внимателно, почти шепнешком, попита:
– Миличка… тя наистина ли ти говори така?
