Лилия само кимна едва забележимо. Устните ѝ трепереха, а от очите ѝ отново рукнаха сълзи. Без да продума, тя протегна ръка и показа китката си. По нежната кожа вече се очертаваше тъмносин отпечатък от грубата хватка на Теодора Огнянова.
Камелия усети как нещо в гърдите ѝ се свива болезнено. Погледът ѝ помръкна – гняв и вина се смесиха в едно. Всичко ѝ стана пределно ясно. Нямаше нужда от повече обяснения. Достатъчно беше това малко посиняло петно.
– Стига, съкровище… спокойно – прошепна тя и притисна дъщеря си към себе си. – Ще говоря с Асен. Утре съм почивка, ще бъда до теб през целия ден. А после… после ще дойде баба Живка. Нали толкова искаш да я видиш?
През сълзите по лицето на Лилия проблесна несигурна, но искрена усмивка. Тя отново кимна.
Макар вече да беше на девет и да можеше да остава сама, напоследък в квартала зачестиха кражбите и Камелия се страхуваше. Първоначално се беше разбрала с Радослава Митрева да наглежда детето през лятото. Но Асен настоя майка му да поеме „грижата“. Ето докъде ги доведе това решение.
Теодора не искаше да помага – тя искаше да командва, да поставя условия, да всява страх. И въпреки това прие парите, които Камелия и Асен ѝ даваха. Радослава никога не беше вземала и стотинка – правеше всичко от сърце.
След като нахрани Лилия, изкъпа я и я сложи да си легне, Камелия остана дълго до леглото ѝ. Гали я по косата, докато дишането ѝ не се изравни и не стана спокойно. Едва тогава влезе под душа. Очакваше съпруга си. Тази вечер разговорът нямаше как да бъде отложен.
Асен се прибра късно. Лицето му беше затворено, мрачно.
– На мама ѝ прилоша сериозно – каза кратко. – Едва я свестиха. Утре Лилия трябва да ѝ се извини.
Камелия го изгледа невярващо.
– Сериозно ли говориш? Смяташ, че деветгодишно дете ще си измисли подобно нещо? – гласът ѝ трепереше, но тя се овладя. – А твоята майка няма причина да преувеличава? Погледни ръката на Лилия! Видя ли синината?
– А това, че майка ми едва не получи сърдечен удар заради тази сцена, нормално ли е? – отвърна той студено.
Камелия стисна челюсти. Искаше да извика, че Теодора е ненадмината в подобни „припадъци“, че не за първи път разиграва театър. Но думите заседнаха в гърлото ѝ. Разбра, че е безсмислено да убеждава човек, заслепен от синовна преданост.
Сега имаше само една цел – да защити детето си.
– Асен, майка ти трябва да си тръгне още утре. Те не могат да съжителстват. Това е очевидно. Радослава ще се грижи за Лилия.
– Не – отсече той. – Нямам нужда от чужди хора в дома си. Или още обичаш покойния си съпруг и затова слушаш майка му? Заради нея ли ме пренебрегваш?
Камелия пребледня.
– Не смей да намесваш това…
– Радослава повече няма да прекрачи прага ни. Решението е окончателно. Днес ще спя в хола, за да съм близо до мама, ако ѝ стане пак зле.
Той излезе, тръшвайки вратата.
Камелия остана неподвижна на леглото. В главата ѝ кънтяха думите му. Ревността му към миналото, сляпата му вяра в майка му… „Сърдечен удар?“ Тя беше видяла ясно – всичко беше преструвка.
През нощта не мигна. На сутринта Асен избягваше погледа ѝ. Потвърди хладно: няма да промени нищо. Или Лилия ще остане с Теодора, или ще стои сама вкъщи. С детето дори не размени дума.
Тогава Камелия осъзна нещо болезнено просто – дъщеря ѝ е нежелана тук. А щом Лилия е излишна, значи и тя самата няма място в този дом.
Но накъде?
Нямаше собствено жилище. След смъртта на баща ѝ наследството отиде при по-голямата ѝ сестра. С първия си съпруг бяха мечтали за свой апартамент, но съдбата ги изпревари – той загина нелепо. Известно време тя и Лилия живяха при Радослава, после под наем, докато преди две години срещна Асен. Побърза да се омъжи – от страх да не остане сама, с надеждата да даде на детето си истинско семейство.
Сега горчиво съжаляваше.
Разбра, че е време да сложи край – не многоточие, не поредната надежда, че нещата ще се оправят от само себе си, а ясна, дебела черта.
В този момент от детската стая се чу тих глас:
– Мамо, а какво ще правим сега?
