— Мамо, здрасти. Трябва ми услуга — и то спешно.
Гласът на сина ѝ по телефона звучеше делово и сухо, сякаш разговаряше с подчинен служител, а не със собствената си майка.
Камелия Велизарова бе застинала с дистанционното в ръка, без да включи вечерните новини.
— Мартине, здравей. Нещо случило ли се е?
— Не, всичко е наред — отвърна Мартин Живков с нетърпелива въздишка. — С Ива Рилска намерихме изгодна оферта в последния момент. Полетът е утре сутринта.
Само че няма на кого да оставим Рони. Можеш ли да го прибереш при теб?
Рони — огромен, лигав дог, който в нейния малък двустаен апартамент заемаше повече пространство от стария ѝ бюфет.
— За колко време? — попита тя предпазливо, макар вече да се досещаше за отговора.
— Ами… седмица. Може и две. Зависи. Мамо, кой друг, ако не ти? Да го даваме в хотел за кучета е жестоко. Знаеш колко е чувствителен.
Погледът ѝ неволно се спря на дивана с новата светла дамаска. Почти шест месеца бе спестявала за претапицирането, лишавайки се от дребни удоволствия. Рони щеше да го съсипе за броени дни.
— Мартине, аз… току-що приключих с ремонта. Не е удобно.
— Какъв ремонт пък толкова? — в гласа му прозвуча раздразнение. — Сменила си тапетите, нали? Рони е възпитан. Само го разхождай редовно. Хайде, Ива ме вика — трябва да стягаме багажа. След час сме при теб.
В слушалката прозвуча кратък сигнал.
Не попита как е. Не спомена и дума за рождения ѝ ден преди седмица. Шейсет и пет години.
Тя бе чакала обаждане през целия ден, приготвила любимата им салата, облякла новата си рокля. Децата бяха обещали да минат, но така и не се появиха.
Мартин изпрати сухо съобщение: „Ма, ЧРД! Затънали сме в работа“. Елица Живкова изобщо не се обади. А днес — „трябваш ни спешно“.
Камелия бавно се отпусна върху дивана. Не кучето я тревожеше, нито евентуално надраната дамаска.
Болеше я друго — унизителното усещане за ролята, която ѝ бе отредена. Безплатен приют. Аварийна служба. Последна инстанция. Човек, който съществува само когато е необходим.
Спомни си годините, когато децата бяха малки и тя мечтаеше да ги види пораснали, самостоятелни, уверени.
Сега разбираше, че по-страшно от самотата в празния апартамент е друго — да чакаш със свито сърце телефонът да звънне, знаейки, че търсят теб единствено когато имат нужда.
Да просиш внимание, плащайки с удобството и достойнството си.
Час по-късно звънецът иззвъня. На прага стоеше Мартин, стискайки повода на грамадното куче. Рони нахлу вътре с ентусиазъм и остави кални следи върху току-що измития под.
— Мамо, тук е храната, тук са играчките. Разходки — три пъти на ден, знаеш. Тръгваме, че ще изпуснем самолета! — Той ѝ тикна повода в ръцете, целуна я набързо по бузата и изчезна по стълбите.
Камелия остана насред антрето. Рони вече делово душеше краката на креслото.
От вътрешността на апартамента се чу звук на прокъсваща се материя.
Тя погледна телефона си. Да се обади ли на Елица? Може би дъщеря ѝ щеше да прояви разбиране. Пръстът ѝ обаче замря над екрана.
Елица не беше звъняла от месец. Вероятно и тя е заета — със своето семейство, със своя свят.
И точно тогава Камелия за първи път не усети обичайното огорчение. Вместо него се настани нещо различно — студено, ясно и трезво решение. Достатъчно.
Сутринта започна с това, че Рони, решен да покаже обичта си, скочи върху леглото и отпечата върху снежнобялата завивка две кални лапи с размер на малки чинии, а това бе само началото на ден, който щеше да постави на изпитание търпението ѝ.
