Щом стана от леглото, пораженията се разкриха в пълния си мащаб. Диванът в хола зееше на три места, платът висеше на конци, а саксията с любимия ѝ фикус – отглеждан грижливо цели пет години – лежеше обърната на пода. Листата бяха накъсани, пръстта разпиляна като след буря.
Камелия Велизарова отпи направо от шишенцето с валериан и набра Мартин Живков. Отне му време да вдигне. Когато най-сетне се обади, в слушалката нахлу шумът на морски вълни и звънливият смях на Ива Рилска.
— Мамо, какво има? Тук е страхотно, морето е разкошно!
— Мартине, обаждам се заради кучето. Апартаментът е в развалини. Разкъса дивана, не мога да го овладея.
— Как така? — учуди се той искрено. — Рони никога нищо не е чупил. Да не би да го държиш затворен? Той има нужда от простор. Мамо, моля те, не започвай. Тъкмо пристигнахме, искаме малко почивка. Разхождай го повече и ще се укроти.
— Два часа обикаляхме сутринта! Дърпа така, че едва не паднах. Мартине, вземи го обратно. Намерете друг човек да го гледа.
От другата страна настъпи кратко мълчание, след което гласът му изстина.
— Сериозна ли си? Намирам се на хиляди километри. Как си представяш да го взема? Ти сама каза „да“. Или очакваш да зарежем всичко и да летим обратно заради твоите прищевки? Това е чист егоизъм, мамо.
Думата проряза като шамар. Тя — която бе живяла с мисълта за тях — егоистка?
— Не капризнича, аз просто…
— Трябва да затварям, Ива донесе коктейлите. Забавлявай се с Рони. Сигурен съм, че ще се сприятелите. Целувки.
Сигналът прекъсна.
Пръстите ѝ трепереха, когато остави телефона. Премести се в кухнята, далеч от разрухата, и се отпусна на стола. Безсилието имаше вкус — горчив и тежък. Реши да се обади на Елица Живкова. Дъщеря ѝ винаги изглеждаше по-разумната.
— Ели, здравей.
— Здрасти, мамо. Нещо спешно ли е? На среща съм.
— Да, спешно е. Мартин ми остави кучето и замина. Рони е напълно неконтролируем. Чупи, къса… Страх ме е, че може и да ме ухапе.
Отсреща се чу въздишка.
— Мамо, щом те е помолил, значи е било наложително. Толкова ли е трудно да помогнеш на брат си? Нали сме семейство. Диванът ли? Ще купите нов. Мартин ще ти върне парите… вероятно.
— Въпросът не е в дивана! Въпросът е как ме постави пред свършен факт!
— А какво трябваше — да ти се моли? Мамо, стига. Ти си пенсионерка, имаш време. Погледай кучето, какво толкова? Трябва да приключвам, шефът ме гледа.
И разговорът приключи.
Камелия остави телефона на масата и се загледа в него.
„Семейство.“ Странно звучеше тази дума. В нейния живот тя означаваше хора, които се сещат за теб само когато имат нужда — и те обвиняват в егоизъм, ако не откликнеш незабавно.
Привечер звънецът иззвъня настойчиво. На прага стоеше съседката отдолу, разгневена до крайност.
— Камелия! Кучето ви вие от три часа! Детето ми не може да заспи! Ако не го укротите, ще извикам полиция!
Зад гърба ѝ Рони излая бодро, сякаш потвърждаваше всяка дума.
Тя затвори вратата и се облегна за миг на нея. Кучето махаше с опашка, очаквайки похвала. Погледът ѝ се плъзна към разкъсания диван, после към телефона. В гърдите ѝ се надигна глухо, плътно раздразнение.
През целия си живот бе търсила мирния път — да убеждава, да обяснява, да разбира. Само че нейните аргументи се разбиваха в стена от снизходително безразличие.
Тя грабна повода.
— Хайде, Рони. Отиваме навън.
По алеята на парка вървеше бавно, а в раменете ѝ тежеше напрежение, превърнало се в тъпа, пулсираща болка. Рони обаче нямаше намерение да се съобразява — устреми се напред и поводът рязко се изпъна в отслабналите ѝ ръце.
