Кучето продължаваше да дърпа напред, сякаш се състезаваше с невидим противник, а поводът се впиваше в дланите ѝ. Всяко внезапно подръпване отекваше в съзнанието ѝ с думите на децата — „егоизъм“, „нямаш ли време“, „толкова ли е трудно да помогнеш“. Те кънтяха по-болезнено от физическото усилие.
По алеята срещу нея се зададе Златка Филипова — бивша колежка, все така изправена и енергична. Стъпваше леко, почти пружиниращо. Цветният ѝ шал проблясваше на слънцето, косата ѝ беше подстригана модерно, а очите ѝ светеха с онзи младежки плам, който не се купува с години.
— Камелия! Здравей! Едва те познах — винаги си в движение. Пак ли гледаш внучето? — засмя се тя и посочи към Рони.
— Кучето е на Мартин — отвърна кратко Камелия Велизарова.
— Аха, ясно! — махна с ръка Златка. — Ти си незаменимата помощ за всички. А аз, представяш ли си, след седмица заминавам за Испания! Записах се на курс по фламенко. На нашата възраст! С момичетата от групата. Мъжът ми първо се намръщи, после каза: „Замини, заслужаваш си го“. А ти кога последно направи нещо само за себе си?
Въпросът увисна тежко между тях. Камелия не намери отговор. Почивката за нея винаги бе означавала да отиде на вилата, да наглежда внуците, да бъде подръка.
— Изглеждаш изтощена — добави по-тихо Златка. — Не може цял живот да носиш всичко на гърба си. Децата ти са пораснали. Нека сами поемат отговорност. Иначе ще дундуркаш техните любимци, докато твоето време изтича. Тръгвам, че закъснявам за репетиция!
Тя се отдалечи бързо, а след нея остана лек аромат на скъп парфюм и едно неспокойно ехо.
„Докато твоето време изтича.“
Думите прорязаха мислите ѝ като светкавица. Камелия спря насред алеята. Рони я погледна учудено, сякаш чакаше нова команда.
Тя се взря в голямото животно, после в пръстите си, стиснали повода, в еднаквите сиви блокове край парка — и изведнъж ѝ стана ясно, че повече няма сили да продължава така. Нито ден още. Нито час.
Стига.
Извади телефона. Пръстите ѝ леко потрепериха, докато въвеждаше в търсачката: „луксозен хотел за кучета Варна“. Още първият резултат я отведе към сайт с лъскави снимки — просторни боксове, басейн за домашни любимци, салон за груминг, индивидуални занимания с треньор. Цените я накараха да преглътне трудно.
Въпреки това набра посочения номер.
— Добър ден. Желая да резервирам престой… Да, за едро куче. Две седмици. Пълен пансион, включително допълнителните процедури.
Поръча такси направо до входа на парка. В колата Рони беше необичайно спокоен, сякаш усещаше, че нещо се променя.
Хотелът не миришеше на кучкарник, а на лавандула и скъпи шампоани. Усмихната служителка ѝ подаде договор за подпис.
Камелия внимателно попълни графата „Собственик“ с името Мартин Живков и неговия телефон. В полето „Платец“ вписа същите данни. Остави капаро от парите, които беше заделила за ново палто. Никога не бе правила по-смислена инвестиция.
— Всеки ден ще изпращаме снимки и отчет на посочения номер — увери я момичето, докато поемаше повода. — Бъдете спокойна, тук ще му хареса.
Когато се прибра в тихия си, леко поизносен апартамент, Камелия за първи път от години не почувства празнота, а облекчение. Сложи си чай, настани се на края на стария диван и написа две кратки съобщения — едното до Мартин Живков, другото до Ива Рилска:
„Рони е на сигурно място. Настанен е в хотел. За подробности се обърнете към собственика.“
След това изключи звука на телефона.
Не минаха и три минути и апаратът започна да вибрира върху масата. Името „Мартин Живков“ светеше настойчиво на екрана. Камелия отпи спокойно от чая си и не посегна към него. Скоро последва ново обаждане. После съобщение от Елица Живкова: „Мамо, какво означава това? Обади се веднага!“
Тя увеличи звука на телевизора, за да заглуши трептенето. Знаеше много добре какво се случва в този момент от другата страна на линията.
