От другата страна на линията вече бушуваше истински хаос.
Объркване, възмущение, недоумение – как е възможно тяхната винаги отзивчива и сигурна майка да постъпи по този начин? Въпросите им се блъскаха един в друг, без да намират отговор.
Истинската буря обаче се разрази два дни по-късно.
Звънецът издрънча продължително и рязко, сякаш някой натискаше бутона с яд. Камелия Велизарова не побърза. Остави чашата в мивката, избърса ръцете си и едва тогава се приближи до вратата. Погледна през шпионката.
На прага стояха Мартин Живков и Елица Живкова. Лицата им бяха почернели от слънцето, но израженията – помрачени. Явно почивката им беше приключила по-рано и не по най-приятния начин.
Тя отключи.
— Мамо, ти нормална ли си? — избухна Мартин още преди да прекрачи прага. — Хотел? Осъзнаваш ли каква сума е това? Реши да ни съсипеш финансово заради едно куче?
— Добър ден, деца — отвърна тя равномерно. — Влезте. Само, моля ви, събуйте се. Току-що измих пода.
Спокойствието ѝ ги обърка повече от всяка възможна разправия. Те се спогледаха, после влязоха. Мартин обходи стаята с поглед и се спря на разкъсания диван и саксията, килната настрани.
— Това какво е? — посочи той обвинително.
— Резултатът от престоя на твоя възпитан любимец в дома ми — отвърна Камелия. — Повиках майстор. Оцени щетите. Ето офертата – претапициране на дивана и нов фикус.
Подаде му разпечатания лист.
— И сметка ми представяш? — гласът му се повиши. — Ти трябваше да го наглеждаш!
— Аз ли трябваше? — за първи път от години тя го погледна без обичайната мекота, а с хладна яснота. — Нищо не съм длъжна да правя вместо вас. Както и вие не сте ми длъжни. Предполагам не сте дошли да възстановите капарото за хотела и да покриете пораженията?
Елица пристъпи напред, опитвайки се да укроти напрежението.
— Мамо, защо стигаме дотук? Семейство сме. Щяхме да намерим решение. Мартин се ядоса, случва се. Нужно ли беше да действаш толкова крайно?
— Крайно ли? — гласът ѝ остана спокоен. — Крайно е синът ми да ме нарича егоист, защото не искам домът ми да бъде разрушаван. Крайно е дъщеря ми да твърди, че разполагам с „толкова свободно време“, че да обслужвам брат ѝ. Това тук — тя леко потупа листа — е просто следствие от вашите решения.
Мартин пребледня, после поруменя.
— Няма да платя и стотинка! Нито за ремонта, нито за онзи абсурден хотел!
— Разбирам — отвърна Камелия невъзмутимо. — Тогава ще продам вилата.
Думите ѝ паднаха като камък.
Вилата – мястото, където те планираха бъдещи събирания, барбекюта с приятели, уикенди край лозницата. Тяхното убежище. Там, където идваха да си почиват, докато тя прекарваше летата в плевене и боядисване на оградата.
— Нямаш право! — извика Елица, забравила ролята си на посредник. — И ние имаме дял! Там израснахме!
— Документите са на мое име — отвърна Камелия с леко повдигане на рамене. — А детството ви, Ели, отдавна е приключило.
Средствата ще стигнат да покрия всички разходи, да компенсирам нервите си и дори да си позволя пътуване. Мисля за Испания. Златка Филипова казва, че е прекрасно.
Те я гледаха така, сякаш пред тях стоеше непозната. Не тихата, отстъпчива майка, която винаги отстъпваше, а жена с твърд гръбнак, за чието съществуване не бяха подозирали.
Жена, която повече не се страхуваше нито от повишен тон, нито от обиди, нито от емоционален натиск.
В стаята се спусна тежка, осъзната тишина. Това беше моментът, в който разбраха, че този път няма да надделеят.
Седмица по-късно Мартин преведе по банковата ѝ сметка точната сума – до последния лев. Без обаждане. Без извинение.
Камелия и не очакваше друго.
Свали от горния рафт стария куфар, почти неизползван през годините, избърса праха и го отвори. После набра номера на Златка.
— Уляна Христова, здравей — усмихна се тя, докато слушаше сигнала. — Имаш ли още едно свободно място за фламенко?
