– Госпожо, да не сте оглушали? Казах да ме пуснете!
Лакът се заби в хълбока ми – рязко и безцеремонно. Загубих равновесие и се подпрях на рафта с тестените изделия. Няколко кифлички се изсипаха на плочките. Продавачката зад щанда възкликна стреснато.
Беше кварталната пекарна на улица „Заречна“ – тясно помещение, три крачки от входа до касата. Опашката се състоеше от трима души, включително мен. Вторник, осем и тридесет сутринта. Както през последните петнайсет години, бях отбила да купя хляб преди работа.
Момичето – високо, облечено в бял пухен якe, с дълги яркорозови нокти – се промъкна покрай мен направо до касата. В едната ръка държеше телефон, в другата – портмоне.
– Един багет и два кроасана! По-бързо, моля, закъснявам за интервю!
– Госпожице, има ред – напомни касиерката.
– Какъв ред? Аз бързам! – обърна се тя към мен и ме измери от глава до пети: якето ми с топченца, обувките без ток, изтърканата чанта от изкуствена кожа.
– Айде, лельо, изчакайте минутка. Аз поне имам шанс за нормална работа, не като…
Не довърши изречението си. И нямаше нужда.
Хората пред мен замълчаха. Продавачката обслужи нахалницата. Тя тръшна банкнота в чинийката, грабна пакета и излетя навън. Вратата хлопна така, че звънчето над нея издрънча пронизително.
Наведох се да събера падналите кифлички. Едната беше смачкана, канелата се размаза по дланта ми. Жената зад щанда ме гледаше виновно.
– Ще ви дам нова, извинявайте.
– Няма нужда, благодаря.
Платих, излязох и спрях за миг на тротоара. Пръстите ми ухаеха на канела. Мартенското утро беше влажно и хладно. Откъм фабриката се носеше мирис на дърво – разтоварваха боров материал.
Двайсет и осем години прекрачвам портала на мебелната фабрика „Бреза“ в Асеновград. Сто и двайсет души персонал. От единайсет години съм главен счетоводител, а преди това седемнайсет бях редови счетоводител. Започнах от най-ниското стъпало и стигнах дотук. Получавам шейсет и осем хиляди лева – не са милиони, но кабинетът е мой, столът е мой и всяка цифра в отчетите минава през мен.
В осем и четиридесет и пет вече бях в офиса. Преоблякох се, включих компютъра и отворих пощата. Първото писмо беше от директора – Светослав Симеонов: „Елица Петрова, днес започва нова служителка – помощник-счетоводител. Въведи я в работата. Казва се Виктория Кирилова.“
Сложих чайника да заври.
В девет и седем се почука. Влезе Гергана Вълкова, вторият счетоводител, а след нея – тя. Висока. Бяло пухено яке. Нокти – яркорозови.
Погледът ми се спря върху ръцете ѝ. После върху якето.
Същата.
Тя дори не ме разпозна. Не ме погледна в лицето. Мина край бюрото и се настани тежко на стола, оставяйки чантата си на перваза.
– Здравейте! Аз съм Виктория. Тук ли е главната счетоводителка?
– Пред вас е – отвърнах спокойно.
– О! – усмихна се широко. – Мислех, че сте секретарката. Няма табелки и се чудех кой какъв е. Приятно ми е, лельо Ели… ъъ, Елица Петрова, нали така?
„Лельо Ели.“ Още в първата минута.
Гергана остана на прага и ме наблюдаваше. Усещах как очаква реакцията ми. Можех да кажа: „Аз съм жената от пекарната, която блъснахте преди половин час.“ Можех да отида при директора и да заявя: „Светослав Симеонов, с тази няма да работя.“
Но замълчах.
На екрана пред мен беше отворено досието ѝ. В графата „семейно положение“ – неомъжена, син на четири години, Боян Колев. Самотна майка. В предишната работа – съкратена преди три месеца.
Три месеца без доходи. Малко дете.
Помислих си, че вероятно е била изнервена. Че е бързала и се е държала глупаво. Случва се.
– Седнете, Виктория. Ще ви покажа програмата.
Дадох ѝ възможност.
След две седмици разбрах, че жестът ми е бил излишен.
За четиринайсет работни дни Виктория закъсня девет пъти. Не с пет минути, а с двайсет, трийсет, веднъж – с четирийсет. Детска градина, задръстване, автобусът се повредил – все ново оправдание. Отбелязвах всичко.
Работният ѝ ритъм беше следният: сяда, стартира счетоводната програма, поставя телефона до клавиатурата и започва да превърта социалните мрежи. В отражението на стъкления шкаф зад нея ясно виждах как по екрана проблясват снимки. След около час най-сетне въвеждаше данни. Ноктите ѝ – вече яркозелени – тракаха по клавишите като кастанети. Почти всяка втора цифра беше грешна: осмица вместо петица, девятка вместо нула. Всяка вечер проверявах всичко отначало.
Седем грешки през първата седмица. Още седем през втората. Общо четиринайсет.
Четиринайсет пъти останах след шест часа, за да поправям написаното от нея. По около четирийсет минути на вечер. По-късно изчислих – девет часа и двайсет минути от личното ми време за две седмици, неплатени.
Гергана първа обърна внимание.
– Ели, защо пак стоиш до късно? Ти имаш…
