Гергана първа обърна внимание.
– Ели, защо пак стоиш до късно? Ти имаш двор, градина…
– Преглеждам документите на новата – отвърнах тихо.
– Тя знае ли?
– Не. Не ѝ казвам.
– Защо?
Не намерих сили да ѝ обясня. Защо ли? Защото има дете на четири години. Защото е била без работа три месеца. Защото аз съм „леличката“ в офиса, а леличките по принцип търпят и поемат чуждите грешки. Така си го бях подредила в главата.
В петъка на втората седмица обаче се случи нещо, което преля чашата.
Светослав Симеонов влезе в счетоводството без предупреждение. Спря до вратата, огледа ни една по една и се усмихна на Виктория Кирилова:
– Е, госпожице Кирилова, как върви адаптацията?
– Чудесно, господин Симеонов! Елица е страхотен наставник!
После се обърна към мен с широка усмивка:
– Лельо Ели, може ли в понеделник да си тръгна по-рано? Боян трябва да го водя на лекар.
„Лельо Ели.“ Пред директора.
Усетих как бузите ми пламват. Не от обида точно, а от нещо по-дълбоко – от осъзнаването, че тя дори не разбира как звучи това. За нея беше нормално. Така се обръщаш към чистачката или към жената на гардероба. Не към главния счетоводител с двадесет и осем години стаж.
Светослав Симеонов хвърли бърз поглед към мен. Видя. Сигурна съм. Но не каза нищо.
– Казвам се Елица – произнесох спокойно. – В служебна среда – Елица Петрова.
Тя примигна, после се засмя леко:
– Ох, разбира се! Аз просто така – по домашному. Да не се сърдите.
Гергана демонстративно се взря в монитора. Директорът се прокашля и излезе.
Аз отново преглътнах думите си.
В понеделник по обяд, докато Виктория беше излязла да пуши, Гергана се приближи до бюрото ми.
– Ели, в пушалнята разправя на момичетата от цеха, че ѝ се заяждаш. Че „дъртата се хваща за дреболии, защото ѝ завижда“. Думите са нейни.
„Дъртата.“ „Завижда.“
На петдесет и четири съм. Слагам очила, когато чета, и нося маратонки в офиса, защото от трийсетгодишна имам разширени вени. Маникюр нямам – след работа отивам в двора, а зимата плета чорапи. На какво точно да ѝ завиждам? На ноктите с гел? На двадесетте минути в телефона всеки час?
И пак замълчах. Заради Боян. Четири години.
През април всичко избухна.
Всеки месец правя съгласуване с доставчиците – досадна, но жизненоважна процедура. Една грешна платежна операция и петдесет души в цеха остават без материали. Обяснявах това на Виктория три пъти. Рисувах схеми, показвах ѝ на екрана, карах я да повтори стъпките.
Тя кимаше уверено:
– Разбрах, Елица Петрова.
На двайсет и трети април излязох в болничен – всяка пролет радикулитът ме приковава. Три дни лежах. В понеделник се върнах.
На бюрото ме чакаше купчина платежни нареждания. Започнах да ги преглеждам. На третото спрях. Доставчик „СтройЛес“. Сума – 340 000 лева. Погледнах банковите данни и кръвта ми изстина.
Сметката не беше на „СтройЛес“, а на „СтройЛукс“ – съвсем друга фирма. Имената сходни, но ЕИК различен, банковата сметка – също. Парите бяха преведени на грешно място.
Триста и четиридесет хиляди лева. Почти пет мои заплати.
Обадих се в банката. После в „СтройЛукс“. Отново в банката. Писах официално писмо. Потърсих юрист. Четири часа без прекъсване. Стоях до девет вечерта. Гърбът ми гореше, но не можех да се изправя – всяка минута беше решаваща. Ако отсреща се окажеше недобросъвестна фирма, щяхме да се простим със сумата.
Имахме късмет. След седмица парите се върнаха с подписан протокол.
През тези седем дни почти не спях. В главата ми се въртеше само едно: ще ги върнат ли?
Щом сумата постъпи обратно, извиках Виктория.
– Тази платежна операция ваша ли е?
Тя хвърли бегъл поглед.
– Да. И?
– Получателят е грешен. 340 000 лева са преведени на друга фирма.
– Е, объркала съм се. Случва се. Нали ги върнаха?
– След седмица. Цехът стоя четири дни без материали. Тридесет и осем души получиха заплати, без да работят. Изгубихме поръчка от „Мебелград“ – не спазихме срока. Още 420 000 лева пропуснати приходи.
Лицето ѝ остана безизразно, сякаш говорех за чужда компания.
– Не съм го направила нарочно. Имената са почти еднакви.
– В петък ви звънях четири пъти. Не вдигнахте.
– Беше рожденият ден на Боян. Телефонът ми беше на безшумен режим.
Боян навършваше пет. А аз седях с възпален кръст до девет вечерта и се опитвах да върна чужди пари, докато тя духа свещички.
Изготвих акт за нарушението. Написах докладна и я занесох на Светослав Симеонов. Той прочете, свали очилата си и въздъхна.
– Елица… По човешки погледнато – сама е с дете. Допуснала е грешка.
– Не е първата. Водя си записки. Четиринайсет грешки за първите две седмици. Деветнайсет закъснения за четирийсет и два работни дни. А сега – 340 000 лева.
– И какво предлагаш? Да я освободя? Има момче.
Не отговорих. Просто излязох.
В коридора стоеше Виктория. Беше се облегнала на вратата – явно беше подслушвала, защото рязко се дръпна, щом ме видя.
Тя отвори уста да каже нещо, а аз я погледнах право в очите и за пръв път не сведох своите.
