Тя все пак проговори първа, с онази самоуверена полуусмивка, която вече познавах до болка:
– Какво, уволняват ли ме?
В гласа ѝ имаше повече закачка, отколкото тревога. Беше убедена, че това няма как да се случи. Защото има дете. Защото шефът е мъж, а мъжете, според нея, винаги проявяват слабост към млади майки.
– Не. Само дисциплинарно наказание. С вписване.
Тя изсумтя пренебрежително и тръгна по коридора, още докато крачеше, вече разлистваше телефона си, сякаш разговорът ни изобщо не беше значим.
Останах на място и дълго гледах след нея.
Вечерта Гергана Вълкова ми се обади у дома.
– Елице… – гласът ѝ беше напрегнат. – В пушалнята каза: „Старата пак ми написала докладна. Нека пише. Директорът е на моя страна. Къде ще ходи тя?“
Къде щяла да отида. Двадесет и осем години съм в тази фирма – и къде точно да отида?
Преливането на чашата дойде през май.
На дванайсети пристигна планова проверка от НАП – двама инспектори, мъж и жена. Рутинна процедура. За мен подобни проверки никога не са били повод за паника – подготвям се отрано. Папките са подредени, протоколите – сверени, всяка фактура си има място. За единайсет години – нито една забележка. Нито една.
Настаниха се в заседателната зала. Занесох им три кашона с документи, сортирани по години. Работата започна спокойно.
Около единайсет вратата се отвори без почукване. Виктория Кирилова влезе с чаша кафе в ръка.
– Лельо Елица, от „СтройЛес“ звънят за една мартенска фактура…
Инспекторката вдигна глава. Колегата ѝ също. Погледите им се плъзнаха от Виктория към мен.
– Виктория – казах тихо, – в момента тече проверка. Моля те, изчакай в кабинета. Ще дойда след малко.
– Айде де, лельо Елица, само номерът ми кажете! Ще им го продиктувам и изчезвам.
На баджа ми пише „Главен счетоводител Елица Петрова“. А тя – „лельо Елица“. Пред инспекторите.
Жената срещу мен размени поглед с колегата си. Видях лекото потрепване в ъгъла на устата ѝ – не беше подигравка. По-скоро неловкост. Или съжаление.
– Виктория, излез, моля те. След петнайсет минути ще дойда.
– Ох, колко сте напрегната! Аз ви помагам всъщност. С тези кашони сами няма да се оправите.
Изправих се. Столът изскърца назад. Инспекторът се направи, че чете. Колежката му сведе очи към документите.
– Излез. Сега.
Тя ме изгледа, после се засмя – кратко, снизходително.
– Добре, добре. Не се ядосвайте, не ви понася.
Излезе, но остави вратата открехната.
Седнах отново. Ръцете ми трепереха, затова ги скрих под масата, в скута си. Гласът ми обаче остана равен. Това съм го учила двадесет и осем години – да не показвам какво се случва вътре.
Проверката приключи към четири следобед. Резултатът – без нито една забележка. На тръгване инспекторката стисна ръката ми:
– Всичко ви е безупречно, госпожо Петрова.
Подчерта „госпожо“.
Излязох в коридора и застанах до прозореца. В двора работници разтоварваха дъски, мотокар бръмчеше, хората се движеха насам-натам – обичайна картина.
Но вътре в мен нещо щракна. Като ключалка. Като прекъсвач. Два месеца бях търпяла – от съжаление, от колебание, от мисълта „има дете“. В този момент всичко се затвори.
Върнах се в кабинета си, включих компютъра и отворих регистъра за работното време. Преброих внимателно.
От първи март до дванайсети май – четирийсет и шест работни дни. Закъснения – деветнайсет. Един официален порицателен акт за платежното нареждане. Един протокол за нанесена щета – 340 000 лева. Нито една писмена обяснителна, въпреки че поисках четири пъти. Все „забравяше“, все „утре“.
Извадих от чекмеджето Кодекса на труда. Член 81, точка пета – системно неизпълнение на служебни задължения при наличие на дисциплинарно наказание.
Всичко беше налице. Документирано.
Написах докладната бавно, ред по ред. Проверявах всяка дума. Разпечатах я, подписах се и я занесох на Светослав Симеонов.
Той чете дълго. Свали очилата си и ги остави на бюрото.
– Елица… това е по член. Осъзнаваш ли?
– Осъзнавам.
– Тя има дете. С такава забележка трудно ще си намери работа.
– Знам.
– Сигурна ли си?
Мълчах десетина секунди. В съзнанието ми проблеснаха сцени – пекарната, белият ѝ пухеник, подигравателното „Глуха ли сте?“, канелата върху дланта ми, думите „старата ми завижда“, „къде ще ходи тя“, „лельо Елица“ пред проверяващите.
– Да. Сигурна съм.
Той подписа.
В петък, шестнайсети май, я повиках при себе си. Гергана беше взела отпуск – беше поискала предварително. Предполагам, че не искаше да присъства.
Виктория влезе с нов маникюр – този път в тюркоазено. Дъвчеше ябълка.
– Търсихте ме, госпожо Петрова?
За първи път без „лельо“. Значи усещаше нещо.
Поставих пред нея заповедта за прекратяване и трудовата ѝ книжка.
Тя хвърли поглед, замръзна и спря да дъвче. Ябълката остана притисната до устните ѝ.
– Това… какво е?
– Прекратяване на трудовия договор по член 81, точка пета – за системно неизпълнение на служебните задължения при наличието на дисциплинарно наказание. Основанията са описани подробно в документа.
