– …Основанията са: писмено предупреждение от двадесет и осми април, протокол за нанесена щета в размер на 340 000 лева, деветнайсет официално регистрирани закъснения и четири неизпълнени разпореждания да представите писмени обяснения.
– Вие… нямате право.
– Имам. Всичко е изрядно оформено. Подписано е и от директора.
Тя бавно свали ябълката от устните си и я остави върху бюрото – точно до заповедта.
– Госпожо Петрова… – гласът ѝ трепна. – Имам дете. Нямам къде да отида. Преди да започна тук, три месеца си търсех работа. Това е малък град – други фирми почти няма. Осъзнавате ли какво правите?
Осъзнавах. И именно това беше най-тежкото.
– Виктория, дадох ви възможност. Два месеца. За този период закъсняхте деветнайсет пъти, причинихте грешка за триста и четиридесет хиляди, не подадохте нито едно обяснение, говорехте обидно зад гърба ми и ме унизихте пред проверяващи. Мълчах заради сина ви.
– Тогава защо сега?!
– Защото фактът, че сте майка, не ме задължава да понасям всичко.
Стоеше срещу мен и за пръв път от два месеца не видях в очите ѝ нито снизхождение, нито подигравка. Само объркване. Истинско.
– Заради кафенето е, нали? – прошепна тя. – Заради онази пекарна. Аз ви бутнах тогава, така ли? Разпознах ви… не веднага, но после – още през втората седмица. По якето. По обувките. Мислех, че сте забравили.
Не ѝ отговорих.
– Чакахте два месеца, за да си отмъстите?
– Не. Чаках два месеца да започнете да се държите различно. Това не се случи.
Тя грабна чантата си. Заповедта остана на бюрото. Подадох ѝ трудовата книжка – измъкна я рязко от ръцете ми, както в онази пекарна беше изтръгнала пакета с кифлите.
На прага се обърна:
– Вие сте безсърдечна. Знаете, че съм самотна майка, и въпреки това ме уволнявате дисциплинарно. Това не е справедливост. Това е разплата.
Вратата се затръшна.
Останах сама. Погледът ми се спря върху ябълката – зелена, с една-единствена захапка. Разрезът вече беше потъмнял.
Станах и се приближих до прозореца. Отвън – познатият двор на фабриката, редицата тополи, металната ограда. Гледка, която съзерцавам вече двадесет и осем години.
Не изпитвах нито победа, нито облекчение. Само тежест – сякаш камък бе заседнал под ребрата ми. Мислех за малкия Боян. Току-що навършил пет. Той няма вина за нищо. А сега може би ще има дни, в които вкъщи ще е трудно… защото майка му е блъснала в пекарната „неподходящата“ жена.
А може и да не е така. Може да си намери нова работа. Може да си вземе поука. Може следващия главен счетоводител да не нарича „лельо“.
А може и да не се промени.
След около час в кабинета влезе Гергана Вълкова. Беше казала, че няма да се връща, но явно не издържа.
– Ели, добре ли си?
– Добре съм.
– Сигурна ли си?
Не отвърнах. Тя седна срещу мен. Мълчахме. Пет минути, може би повече. Навън се спускаше здрач.
– Гергана… кажи ми честно. Постъпих ли правилно?
Тя помълча дълго, после въздъхна:
– Не знам, Ели. Наистина не знам.
Изминаха три седмици.
Виктория подаде жалба до Инспекцията по труда – „незаконосъобразно уволнение и злоупотреба със служебно положение“. Дойдоха проверяващи. Прегледаха документацията: регистъра със закъсненията, предупреждението, акта за щетата. Всичко беше изрядно. Нарушения не установиха.
Новината обаче се разнесе из фабриката. И мненията се разделиха почти по равно.
Жените от счетоводството и „Човешки ресурси“ твърдяха: „Елица постъпи правилно. Колко време да търпи? Момичето закъсняваше, грешеше, обиждаше. Само си е виновна.“
Други – предимно млади работнички от цеха – говореха различно: „Твърде сурово. Човек с дете. Можеше да я освободи по взаимно съгласие, без дисциплинарно. Така ѝ лепна петно. Елица знаеше и въпреки това я довърши. Това не е справедливост, а отмъщение за пекарната.“
Светослав Симеонов не каза нищо. Но усещах, че и той смята, че можех да избера по-мек вариант.
Всяка вечер седя в кухнята. Чаят изстива, а навън притъмнява. И мисля за едно петгодишно момче – Боян Колев – което тича по двора и няма представа, че майка му е останала без работа.
Дали причината е онова блъскане в пекарната?
Или деветнайсетте закъснения?
Или трите стотин и четиридесет хиляди?
Или думите „старата завижда“ и „няма къде да ходи“?
Можех да ѝ позволя да напусне по собствено желание. Без членове и точки. С чиста трудова книжка. С шанс за ново начало. Не го направих. Съзнателно избрах дисциплинарното основание.
Защото го заслужаваше?
Или защото не забравих лакътя в ребрата и снизходителното „лельо“?
Вече три седмици не намирам отговор.
Затова питам – прекалих ли, когато уволних по член самотна майка, знаейки че в нашия град с такава забележка трудно ще си намери работа? Или постъпих правилно – защото никой няма право да се държи грубо, да греши и да унижава хората, които са му дали шанс?
А вие на мое място как бихте постъпили – бихте ли подписали заповедта, или бихте пожалили детето?
