– От десет дни сте под нашия покрив – продължих равномерно. – За този период съм дала за хранителни продукти двадесет и две хиляди лева. Само за ядене. В сметката не влизат вода, ток и часовете, които губя от работа, защото вместо да приемам поръчки, стоя до печката. Ако продължим така, до края на месеца сумата ще стигне почти седемдесет хиляди. Предлагам да си разделим разходите.
Настъпи такава гробна тишина, че се чуваше как капе чешмата в банята.
– Какво говориш ти? – лицето на Радка Софийска пламна. – Пари ли ще искаш от роднините си?
– Не искам нищо „от роднини“. Предлагам справедливо разпределение. Аз и Николай не печелим толкова, че да издържаме шестима души.
– Николайчо, чуваш ли я? – обърна се тя към сина си. – Тя ни брои стотинките!
Николай вдигна ръка примирително.
– Емилия, защо го правиш пред всички…
– А кога да го кажа? Насаме не ме чуваш.
Мартин бутна чинията си назад.
– Това вече е прекалено, Еми. Ние сме ви на гости. От кога се плаща за гостуване?
– Гостуването трае три дни – отвърнах. – Месец е съвсем друго нещо.
Даниела вдигна поглед. За миг в очите ѝ проблесна нещо като съчувствие, но тя отново сведе глава.
Вечерята приключи без повече думи. Аз останах сама да измия съдовете – тридесет и четири броя, преброих ги нарочно. Никой не предложи помощ. Никой не спомена „да се включим“.
Същата нощ Николай не влезе в спалнята. Видях от прозореца как колата стои запалена пред блока – беше решил пак да спи вътре.
На дванайсетия ден се събудих в шест и половина от гласа на свекърва ми.
– Емилия! Боршът трябва да се сложи! Аз обядвам в дванайсет!
Събота. Единственият ми ден без спешни отчети.
Лежах и гледах тавана. Зад стената Мартин кашляше, Даниела шумолеше с торбички, а Христо Асенов беше пуснал телевизора на максимум – слухът му отслабваше, но звукът винаги беше на пълна мощност.
Николай се появи на вратата. Миришеше на кола – значи пак беше нощувал там.
– Еми, ставай. Мама чака.
Седнах в леглото и го погледнах. Широките му рамене се свиха още щом от кухнята се чу ново подвикване.
– Николай, ти изобщо попита ли ме, когато ги покани? – попитах тихо.
– Пак ли започваме…
– Не започвам „пак“. Покани четирима души за цял месец в нашия апартамент. Без да ме предупредиш. Без да попиташ дали имам работа, планове, ангажименти. Просто каза: „В събота идват“. И толкова.
Той разтри носа си – старият му навик от седем години насам.
– Те са ми семейство. Как да им откажа?
– На мен не ми отказа. Просто не ме попита.
– И какво искаш сега? Да ги изгоня?
Не му отговорих. Станах и отидох в кухнята. Започнах борша. Четири часа – бульон, запръжка, зеле, цвекло. Радка Софийска седеше до мен на табуретката и следеше всяка лъжица сол.
– Малко слагаш. Без сол не става.
Добавих още половин.
– Пак е недостатъчно.
Сипах още.
– Ето така. Но цвеклото ти пак не е както трябва.
Дванайсет дни. По четири часа на ден. Четирийсет и осем часа – цяла работна седмица плюс още един ден. А оставаха още осемнайсет.
След обяда Радка Софийска извика Николай на балкона. Докато миех чиниите, през отворения прозорец чувах всяка дума.
– Тя не ти подхожда, Николайчо. Студена е. Стисната. Роднините си мери в пари. Ти заслужаваш повече.
Спрях водата. Пяната се стичаше по пръстите ми, чинията се хлъзгаше. Подредих я внимателно в сушилника. Избърсах ръцете си. Влязох в спалнята, отворих лаптопа и започнах да търся оферти в последния момент.
Анталия. След два дни. Двайсет и осем нощувки, хотел три звезди, ол инклузив. Четирийсет и четири хиляди. По картата имах четирийсет и осем.
Натиснах „резервирай“. Ръцете ми бяха напълно спокойни – за пръв път от дванайсет дни.
На четиринайсетата сутрин станах в пет. Тъмно, тихо.
Събрах малкия куфар – летни рокли, бански, сандали, слънцезащитен крем, зарядно, паспорт. Ръчният багаж, който купих преди три години, за да не чакам на лентата.
На кухненската маса оставих бележка с едри букви:
„Добре дошли! Гостоприемната ви домакиня заминава в отпуск. За месец. Във фризера има пиле и пелмени. Боршът се готви четири часа – рецептата е при Радка Софийска. Приятна почивка!“
До листа сложих резервните ключове и излязох.
Таксито вече чакаше. Шофьорът прибра куфара.
– Летище София?
– Да, натам.
Настаних се отзад, закопчах колана и погледнах прозорците на апартамента. Беше тъмно. Всички спяха.
Колата потегли. Облегнах се и поех дълбоко въздух. Сякаш някой беше разкопчал стегнат корсет – чак сега осъзнах, че дванайсет дни съм дишала наполовина. Раменете ми се отпуснаха, шумът в главата стихна.
В 7:42 телефонът иззвъня. Вече бях пред изхода за качване. Николай.
Отхвърлих обаждането. Той позвъни отново. Пак отказах.
Съобщение: „Къде си?!“
Отговорих: „На летището. Заминавам в отпуск. За месец. Също толкова неочаквано, колкото пристигането на роднините ти. Прочети бележката.“
Двайсет и три секунди – пълна тишина. После телефонът ми избухна.
