– А аз да не би да съм почивала? Десет часа пътувах с влак. И въпреки това се усмихвам.
Щракнах лаптопа и го затворих. Пръстите ми пулсираха от писане, кръстът ме дърпаше болезнено. До края на месеца оставаха още двадесет и девет дни.
На третия ден Радка Софийска реши да „освежи“ хола.
Прибрах се от магазина с четири тежки торби – две хиляди и триста лева на касата – и за миг помислих, че съм сбъркала апартамента. Диванът беше преместен напряко на стаята. Телевизорът сочеше към прозореца. А фикусът, който отглеждах от три години, стоеше захвърлен на пода в коридора.
– Така е много по-добре – отсече свекърва ми. – Пространството трябва да „диша“, енергията да се движи.
Оставих покупките.
– Радка Софийска, с Николай нарочно сме го подредили така. Диванът прикрива радиатора – ако го изнесем, ще стане непоносимо топло.
– Глупости. Ще отворите прозореца.
Погледнах към Николай. Той масажираше основата на носа си – неговият вечен жест, когато не иска да взема страна.
– Мамо, може би да го върнем както беше… – започна колебливо.
– Ники, аз съм живяла четирийсет години повече от нея. Знам как се подрежда дом.
Вдигнах фикуса и го върнах на перваза. После се насочих към дивана и започнах да го бутам обратно.
– Какво правиш? – надигна се тя.
– Връщам нещата по местата им. Това е нашият дом. И мебелите стоят така, както сме решили ние.
Настъпи плътна тишина. Радка Софийска впери поглед в Николай. Той изучаваше стената. От съседната стая Христо Асенов просто смени канала на телевизора.
– Ето я каква си я избрал, Ники – въздъхна тя. – Студена. А аз само исках да ви помогна.
Тръшна се в кухнята и започна шумно да мести чинии. Аз сама наместих дивана обратно. Болката между лопатките ми се усили, но Николай не се намеси.
Вечерта той влезе в спалнята.
– Трябваше ли така? – попита тихо.
– Кое „така“?
– Пред мама. Засегна се.
– Тя размести дома ни без да ни попита.
– Искаше да стане по-хубаво.
Не отвърнах. Легнах с гръб към него. През стената Радка Софийска разговаряше по телефона с приятелка. Чувах ясно думите „суха“, „моят Ники страда“, „дори супа не може да направи както трябва“.
Седем години. В различни формулировки – едно и също. И всеки път Николай разтрива носа си и мълчи.
На следващия ден тя се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Усмихваше се, подреждаше масата – с моите чинии – и обясняваше на Мартин как тук „всичко вече било организирано“.
Отворих хладилника. Празен. Предната вечер беше пълен – пазарувах за два дни. Шестима възрастни за едно денонощие бяха унищожили два килограма пилешко, масло, хляб, сирене, зеленчуци, мляко. Две хиляди и триста лева – изядени за 24 часа.
Извадих телефона и започнах да записвам.
До десетия ден знаех сметките наизуст.
Средно по две хиляди и двеста лева дневно за храна. За десет дни – двадесет и две хиляди. За месец – над шейсет.
Токът – пералнята въртеше всеки ден. Преди – два пъти седмично. Шест пълни зареждания вместо две.
Водата – за десет дни броячът се беше завъртял толкова, колкото с Николай изразходваме за месец и половина.
И времето ми. По четири часа на ден до котлона. Четирийсет часа за десет дни – цяла работна седмица, подарена на тенджери и тигани.
Мартин и Даниела окончателно превзеха кабинета ми. Надуваемият матрак стоеше разпънат по средата. Даниела беше окачила дрехите си на стола ми. Мартин донесе тонколона и дънеше чалга.
Работех в кухнята, притиснала лаптопа между дъската за рязане и буркан с кисели краставички.
Клиентът ми се обади в сряда.
– Емилия Сергеевна, докладът? Чакам го трети ден.
– Утре ще го получите – отговорих.
Затворих. В този момент в кухнята влезе свекърва ми.
– Емилия, направи кюфтета. Мартин обича с картофено пюре.
Погледнах я. После – екрана. После пак нея.
– Работя.
– Това става бързо. Кайма има в хладилника.
Нямаше. Проверих сутринта. Купих килограм и половина предишния ден – четиристотин и осемдесет лева. Изчезна на вечеря.
– Свърши.
– Е, отиди до магазина. Отсреща е.
Затворих лаптопа бавно. Усетих как ноктите ми се впиват в дланите.
Вечерта – след като все пак купих нова кайма с мои пари и изпържих кюфтета – Радка Софийска поде разговор:
– Ние с Христо събираме за ремонт. На пенсия е трудно. Ники помага, разбира се. Но не стига.
Вдигнах поглед.
– Не стига?
Всеки месец Николай превеждаше на родителите си петнадесет хиляди лева от общия ни бюджет. Знаех точно – аз водех сметките.
– Петнадесет хиляди… – махна тя с ръка. – Това не покрива дори месечните разходи за храна.
Оставих вилицата. Огледах масата. Николай отново разтриваше носа си. Мартин дъвчеше, Даниела изучаваше чинията си, Христо Асенов покашляше неловко.
– Добре – казах спокойно. – Нека направим една проста сметка.
Всички замръзнаха.
– От десет дни живеете при нас… – започнах.
