– Мамо, тате, Мартин и Даниела ще дойдат в събота. Ще останат при нас около месец.
Николай подхвърли новината така, сякаш съобщаваше, че утре ще вали. Беше се облегнал на хладилника, отпиваше кефир направо от опаковката и разлистваше нещо в телефона си. Нито напрежение в гласа, нито въпрос.
В ръцете си държах чиния. Поставих я внимателно на масата, сякаш беше порцелан от музей.
– Месец? – повторих тихо.
– Ами да. Татко е в отпуск, майка отдавна говори, че иска да дойде. Мартин ще се присъедини с Даниела. Ще сме всички заедно, семейно – усмихна се той, без да вдига очи от екрана. – Какво толкова?
Какво толкова. За седем години брак неговите роднини бяха идвали четири пъти. И нито веднъж за по-малко от седмица. Всеки път „внезапно“. Е, почти внезапно – три дни предизвестие явно се брояха за достатъчни.
Работя дистанционно като счетоводител. Имам си малък кабинет – осем квадрата до спалнята. Бюро, компютър, папки, всичко подредено до милиметър, защото живеем в двустаен апартамент. Не в палат.
– Николай – опитах се да звуча спокойно, – ние сме двама души. Стаите са две. Къде точно ще настаним четирима възрастни?
Той най-сетне остави телефона.
– Родителите ми ще спят в хола на дивана. Мартин и Даниела – в твоя кабинет. Ще купим надуваем дюшек.
– А аз къде ще работя?
– На кухненската маса. Или в спалнята. Имаш лаптоп, нали? – сви рамене той.
Гледах го и не вярвах. Нито ме попита дали съм съгласна, нито как ще ми се отрази това. Просто решение, взето еднолично. Сякаш жилището е негово, а аз съм временен наемател.
– Поне можеше да го обсъдим – казах.
– Какво има за обсъждане? Това са родителите ми, не някакви чужди хора.
Не бяха чужди, но не бяха и мои. Поех дълбоко въздух.
– Добре. Но имам условие – ти ще готвиш и ще чистиш. Твоите гости са, ти ще се грижиш за тях.
Николай се разсмя, сякаш съм казала виц.
– Емилия, стига. Мама обича да готви. Тя сама ще поеме кухнята.
Замълчах. В продължение на шест месеца отделях пари – всеки месец по седем-осем хиляди лева от допълнителни поръчки след работа. Вечерите ми минаваха в баланси и отчети, за да събера средства за почивка. Истинска – край морето, далеч от всички. На отделна карта вече имах четиридесет и осем хиляди лева.
Моят малък план за бягство. Тогава още не предполагах колко скоро ще ми потрябва.
В събота пристигнаха и четиримата. Донесоха три куфара, две пътни чанти и няколко торби от супермаркета – три буркана с кисели краставички и пакет елда. Вероятно подарък.
Радка Софийска прекрачи прага първа. Едра жена с пръстени на почти всеки пръст и глас, който можеше да разтресе дограмата. Огледа антрето така, сякаш инспектира нов строителен обект.
– Доста е тясно тук – заяви вместо поздрав. – А тези тапети още ли са същите? Казах още миналия път, че трябва да ги смените.
– Добре дошли – отвърнах.
Христо Асенов, свекърът ми – тих и почти незабележим човек – само кимна и се насочи към телевизора. Мартин, по-големият брат на Николай, се провря странично през вратата. След него – Даниела, слаба, притихнала, с поглед, вперен в пода.
Николай тичаше напред-назад – местеше мебели, внасяше багаж, разпъваше надуваемия дюшек в кабинета ми. Дюшекът зае половината стая. Бюрото ми беше притиснато към стената така, че столът вече нямаше място.
– Тук работя – напомних му в кухнята.
– Ще се преместиш временно. Само за месец – отвърна той.
Само месец. Двеста и четиридесет работни часа на кухненската маса, между тенджерите и коментарите на свекърва ми.
Още първия ден се озовах пред котлона. Радка Софийска не готвеше – тя дирижираше. Настани се на табуретката, скръсти ръце и започна:
– Нарязвай лука по-ситно. Така става каша.
– Морковът се рендосва, не се реже на кубчета. Кой те е учил?
– Олиото не е подходящо. Трябва нерафинирано. Николай, запиши си – да купи.
Три часа не седнах. Изпекох цвеклото във фурната, както винаги – така запазва цвета си. Тя подуши тенджерата и се намръщи.
– Боршът трябва да е тъмен. Това е някаква розова вода.
Замълчах. Николай гледаше мач с баща си в хола. Условието „ти ще готвиш“ се изпари още първото денонощие.
Мартин изяде две пълни чинии и половин хляб. Даниела едва докосна храната. Свекърва ми коментираше всяка лъжица.
– Пресолено е – отсече тя.
Христо Асенов си взе допълнително. Реших да приема това като мълчалив комплимент.
В края на деня измих съдовете след шестима души – двадесет и две бройки: чинии, чаши, тенджери, тиган. Николай вече беше потънал в сериал. Мартин хъркаше върху дюшека в моя кабинет.
Седнах на леглото в спалнята и отворих лаптопа. Имах спешен отчет, който трябваше да предам в понеделник. Лампата хвърляше отблясъци по екрана, масата беше ниска, подпъхнах възглавница под лактите си.
През стената Радка Софийска обсъждаше с Николай как „снахата можела поне да се усмихва повече“. Чувах всяка дума.
– Тя е уморена, мамо – каза Николай.
