Телефонът ми буквално се взриви от известия.
„Полудя ли?!“
„Мама плаче!“
„Кой ще готви сега?“
„Върни парите!“
„Емилия, това не е смешно!“
Прочетох всяко съобщение внимателно. Най-дълго се спрях на онова с въпроса кой ще застане до печката. Дванайсет дни бях готвила за шестима души. Общо четирийсет и осем часа край котлоните. Двадесет и две хиляди лева извадени от моята сметка. И първата им тревога беше кой ще им вари супата.
Изключих апарата и го пъхнах в чантата. Тъкмо обявиха качването.
В самолета седнах до прозореца, щракнах колана и се облегнах назад. До мен се настани загоряла жена на около петдесет, с широка усмивка.
– На почивка ли сте? – попита тя.
– Да. Най-после – отвърнах. Усмихнах се толкова широко, че ме заболяха скулите. Бях забравила как се прави.
Самолетът се засили, гумите изсвистяха по пистата и след секунди земята остана долу. Русе се смали – блокове, улици, задръствания. Някъде там, в двустайния ни апартамент, Радка Софийска четеше бележката ми. Николай вероятно притискаше носа си с пръсти – неговия жест, когато е объркан. Мартин сигурно питаше какво има за закуска.
А аз летях към морето.
Първите три дни почти не излизах от стаята. Спях по дванайсет часа – наваксвах си за нощите, в които преди това бях дремвала по пет. Хотелът беше тих, стаята малка, с балкон към басейна. Никой не тропаше в шест и половина сутринта. Никой не настояваше за борш. Никой не наблюдаваше как режа лука и не коментираше „по-тънко, по-дебело“.
На четвъртия ден включих телефона. Сто и четиринайсет съобщения. Трийсет и две пропуснати обаждания. Осемнайсет от Николай. Седем от Радка Софийска. Три от Мартин. Четири от майка ми – на която свекървата ми вече беше представила своята драматична версия.
Отворих първо писмата на Николай.
Ден първи – гняв. „Предателка“, „Как можа“, „Мама е съсипана“.
Ден втори – пазарлък. „Добре, върни се, ще говоря с нея“, „Стига толкова, де“.
Ден трети – паника. „Емилия, не знам как се прави борш“, „Мама ме кара аз да готвя“, „Мартин каза, че ще си тръгне, ако няма нормална храна“.
Последното го прочетох два пъти. Мартин – който за дванайсет дни не изми една чиния – заплашва, че ще напусне, ако не му сервират.
После преминах към съобщенията на свекървата. Първото: „Змия!“ Второто: „Горкият ми Ники!“ Третото: „Ще разкажа на всички каква си!“ Четвъртото беше гласово – три минути обвинения. Изслушах половин минута и спрях. Достатъчно.
Написах на Николай кратко: „В отпуск съм. Ще се върна след двадесет и четири дни. Магазинът е срещу блока.“
На майка ми изпратих: „Спокойно, добре съм. Почивам си. Не вярвай на чуждите разкази.“
Отново изключих телефона и тръгнах към плажа.
Морето беше топло, солено и безкрайно спокойно. Лежах по гръб и гледах небето. Осъзнах, че седем години не бях влизала в морска вода. Все се намираше по-спешен разход – преводи към родителите на Николай, ремонт на вилата им, подаръци за роднините му. „Догодина ще отидем, Емилия“ – всяка година едно и също.
Е, дойде следващата година. Без Николай до мен. Без Радка Софийска. Без трийсет и четири чинии след вечеря.
Стоях във водата два часа. После се изтегнах на шезлонга и си поръчах кафе. Донесоха го в малка чаша, с бисквитка отстрани. Нямах бързане. Нямаше за кого да готвя.
По средата на втората седмица Николай писа: „Те си тръгнаха.“
Не поисках подробности. Не попитах кога и защо. Просто прочетох и оставих телефона.
На двайсетия ден дойде ново съобщение: „Трябва да поговорим, когато се върнеш.“ Без удивителни. Без обвинения.
Отговорих кратко: „Да.“
След месец кацнах – загоряла, отпочинала и с четири хиляди лева остатък по картата.
Николай ме чакаше на летището. Взе куфара без дума. В колата цареше мълчание.
Апартаментът беше подреден. Прекалено подреден – личеше, че е чистено старателно. Фикусът на перваза беше жив и дори напоен. Надуваемият дюшек от кабинета го нямаше.
– Кога си заминаха? – попитах.
– Седмица след теб.
Седем дни. Толкова издържаха без обслужване. Без топла храна, без пазаруване, без чистене. Точно седем.
– Мама каза, че повече няма да стъпи тук – добави той.
– Ясно.
Седна на дивана и посегна към носа си, но веднага свали ръката – сякаш се усети.
– Можеше просто да ми кажеш – промълви.
– Казвах. Цели дванайсет дни. Просто не искаше да чуеш.
– Да заминеш така… беше крайно.
– А да поканиш четирима души за месец, без да ме попиташ – това какво беше?
Той не намери отговор.
Не се прегърнахме. Не изрекохме „всичко е наред“. Просто останахме в една и съща стая с прекалено много неизказано.
Сега Николай спи в хола. Разговаряме кратко и по същество – кой ще плати тока, кой ще купи мляко. Радка Софийска му звъни всяка вечер. През стената чувам как обяснява на приятелките си, че снаха ѝ „зарязала мъжа си и избягала на курорт“. В нейния разказ няма планини от съдове, няма борш, няма четирийсет и осем часа до печката.
А аз спя сама в спалнята. Тишината е плътна и спокойна. Никой не ме буди в шест и половина. Никой не следи как държа ножа.
Кажете ми – прекалих ли, като си тръгнах? Или щом не ме попита, редно ли беше сам да се оправя с последствията?
