— Още веднъж посегнеш ли към парите ми заради майка си — стягаш си раницата и отиваш да живееш при нея, ясно ли е? И чехлите си вземи, герой такъв.
Петър Валентинов дори не свали веднага телефона от ръката си. Седеше на дивана, вперен в екрана, като хлапак, когото са сварили в неловък момент. След няколко секунди бавно вдигна поглед:
— Милена, може ли още от вратата да не започваш? Какво пак е станало?
— „Пак“, казваш… — Милена Любомирова тръсна дебел плик върху масата. — Това е станало. Броих ги три пъти. Отново липсват пет хиляди лева. Пак, Петре. Не дребни за хляб, не стотина за бензин, а пет хиляди. Това вече не е грешка, а някаква семейна томбола „познай кой командва вкъщи“.
— И какво общо имам аз? — стегна се той, макар че изражението му подсказваше, че вътрешно вече се оправдава. — Не съм ги пипал.
— Разбира се. Ти си светец. Парите сигурно сами са решили да емигрират.
— Милена, стига вече.
— Не, няма да спра. Цял месец си мълчах. Първия път реших, че съм объркала сметката. Втория — че може да сме похарчили и да съм забравила. Третия — че си взел нещо и не си ми казал. Но когато за четвърти път в рамките на един месец липсват точно пет хиляди, това вече е математика, не разсеяност.
Той стана от дивана, мушна телефона в джоба на анцуга си и прокара длан по лицето си.
— Казвам ти, не съм ги взел. Давам ти дума.
— А тогава кой? Котката? Нагла е, но още не борави с кеш.
— Само не намесвай мама, става ли? — реагира веднага той. — Тя идваше само да полее цветята.
— Само цветята? И между другото да провери съдържанието на плика?
— Какви ги говориш?
— Не говоря, а смятам. Ключ имаме ние и Надежда Асенова. Аз не вземам. Ти твърдиш, че не вземаш. Кой остава тогава? Съседът от третия етаж?
Петър изкриви устни:
— Нарочно я набеждаваш.
— А ти нарочно я оправдаваш. Имаш дарба за това.
Той закрачи из хола и започна да приглажда одеялото на фотьойла, сякаш това беше най-важната задача в момента. Милена стисна челюсти. Познаваше този негов номер — когато няма аргументи, се захваща с битови подробности.
— Не искам да се караме сега — измърмори той.
— А мислиш ли, че аз искам? Да се прибирам след работа и да броя спестяванията си, усещайки се като глупачка? Тези пари ги отделям за колата. За ремонта ѝ. Не за рокли, не за глезотии. Окачването тропа така, сякаш в багажника живее недоволен майстор.
— Разбирам те.
— Не, не ме разбираш. Ако ме разбираше, досега сам щеше да поговориш с майка си.
— Няма за какво да говоря! — избухна той. — Ти вече си я изкарала виновна…
Ключът изщрака в бравата.
Милена дори не подскочи. Само се усмихна — кратко и студено.
— Ето я и главната героиня. Чудесно. Ще обсъдим всичко заедно.
Вратата се отвори и в коридора влезе Надежда Асенова — с палто в избледнял лилав цвят, с пазарска торба и с онзи вид на човек, който идва не на гости, а на проверка.
— Какво викате така, че целият вход да слуша? — подхвърли още от прага. — Хората се прибират, вечерят, а вие драми разигравате. Петре, пак ли си гладен? Донесох ви печено пиле. В хладилника ви все едно пустиня — кисело мляко и две яйца.
Милена бавно се обърна към нея:
— Много навреме идвате. Тъкмо обсъждаме изчезнали пари.
Надежда остави торбата на пода и присви очи:
— Какви пари?
— Моите. От плика в скрина. Пет хиляди лева днес. И още толкова преди това, и преди това.
Свекървата се изправи рязко.
— Ти на мен ли намекваш?
— Не намеквам. Питам директно. Взехте ли ги?
— Ти добре ли си? — гласът ѝ скочи с няколко тона нагоре. — Идвам при сина си с покупки, а ме разпитвате като джебчийка на пазара?
— Не става дума за портмоне, а за системно изчезване на средства — спокойно отвърна Милена. — Има разлика.
— Виж я колко културно обижда — изсумтя Надежда. — Петре, чуваш ли как ми говори?
Петър стоеше на границата между кухнята и хола, сякаш търсеше ъгъл, в който да се скрие.
— Мамо, нека спокойно…
— Спокойно? — разпери ръце тя. — Жена ти ме обвинява в кражба, а аз да се усмихвам ли? Да ѝ благодаря? Милена, да не си объркала нещо? Аз не идвам тук с празни ръце.
— А си тръгвате ли с празни? — отсече Милена.
— Да ти…
— Мамо, изчакай — опита се да се намеси Петър.
— Не, ти изчакай! — обърна се тя към него. — Нека чуя докъде ще стигне. Кажи ми в очите, Милена. Смяташ ли, че аз съм взела парите ви?
Милена скръсти ръце.
— Знам само, че изчезват в дните, когато сте тук без нас. И ми писна да слушам за мъгли, случайности и духове от панелния блок.
— Виж я ти — шегува се. А за един лев ще се задави.
— За лев — не. За собствените си пари — да, ще се боря.
— „Собствените“? — подсмихна се свекървата. — Значи вече делите всичко на твое и негово? А когато ходихте на море, чии бяха парите? Кой ви помогна за хладилника? Кой ви даде половината съдове, когато се нанесохте?
— Да споменем ли и трите кърпи и вазичката? Да направя списък на благодарностите?
— Подиграваш ли се?
— Не. Просто съм уморена. Уморена съм да влизате тук като в собствен дом. Уморена съм от торбите с „донесох ви нещо“, след които нещо изчезва — ту пилето, ту сиренето, ту пликът с парите. Уморена съм от това, че имате ключ. И от това, че съпругът ми при думата „мама“ се превръща в безмълвна мебел.
Петър потръпна:
— Милена!
— Какво? Не ти харесва формулировката? Предложи по-честна.
Надежда шумно пое въздух.
— Ясно. Дразнят те ключовете ми. Не парите, не помощта, а фактът, че мога да вляза при сина си.
— Добре. Да, дразни ме. Дразни ме, че влизате без предупреждение. Че отваряте шкафовете ни. Че имате мнение по всеки въпрос в този дом и се държите така, сякаш всичко тук ви принадлежи.
