— Не, не може — отвърна Милена твърдо. — Фактът, че сте майка, не ви дава пропуск за всичко.
— Моля? — Надежда Асенова се изсмя накъсано. — Ти ли ще ми обясняваш какво ми е позволено? Аз сама го отгледах. Две места работех едновременно. Всичко съм му осигурила…
— И това автоматично ви дава право да бъркате в чекмеджето с парите? — прекъсна я Милена. — Интересна система на благодарност сте си изградили.
— На теб отчет не дължа! — изстреля свекървата. — Това е моят син! Ако имам нужда, той ще ми помогне!
— „Ще ми помогне“ означава да поискате и да се разберете. А не да влезете, да вземете, да излезете и после да се правите на изненадана.
Петър Валентинов местеше поглед между двете като човек, попаднал под кръстосан огън.
— Мамо… ти взимала ли си? — попита тихо той.
Надежда рязко се обърна към него:
— И ти ли започна? Дотам ли стигнахме — син да разпитва майка си? Чудесно.
— Просто отговори.
— Какво да ти кажа? Че сметките ми за ток скочиха? Че трябваше да оставя пари на съседката за водата на вилата? Че щях да те помоля, но ти все „мамо, после“, „мамо, сега не е удобно“, „мамо, след заплата“? Да чакам ли с протегната ръка, докато жена ти ме гледа така, сякаш съм ѝ развалила вечерята?
— Значи сте взимали — каза Милена спокойно, почти шепнешком.
— Не съм крала! — повиши тон Надежда. — Взела съм от сина си. Временно. Щях да върна!
— Кога? — Милена пристъпи напред. — Мина вече месец от „временно“.
— Правиш драма от нищо.
— Аз ли? Не аз ровя из чужди шкафове.
— Чужди? При сина ми чуждо? Чуваш ли я, Петре? Нарича ме външна!
— Мамо, въпросът не е в това — промълви той.
— Точно в това е! — посочи тя Милена. — Още от началото не ме понася. Още на сватбата го видях — усмихната, а в очите сметка. Всичко подредено, всичко по план. „Петърчо не това, Петърчо не онова, на мама не давай“. Удобно си се настанила.
— Първо, не е „Петърчо“, а Петър Валентинов, на трийсет и две години. И второ — ако аз не подреждах „по план“, щяхме да живеем на обещания. Защото в този дом някой умее да получава заплата и да казва „ще се оправим“.
— Пак започваш — измърмори Петър.
— Да, пак. Защото това е реалността ми, не телевизионен сериал, който можеш да прескочиш, ако ти стане скучен.
Милена рязко се обърна, извади от горното чекмедже тефтер и химикал.
— Добре. Щом говорим за помощ, нека я изчислим.
— Съвсем си изкукуригала — присви очи Надежда.
— Напротив. Просто от днес в това семейство ще има яснота. Пето число — минус три хиляди. Девето — още две. Четиринадесето — пет. Днес — пак пет. Общо петнайсет хиляди. И това са само парите в плик. Да добавим и храната, която „изчезва“ след кратките ви посещения — червена риба, хубаво кафе, сирене не от намалението до касата. Препарати, прах за пране… У вас да не се размножават сами?
— Дребнава си.
— Изтощена съм. Има разлика.
— Какво целиш с този театър?
— Да спра да се правя, че нищо не става.
Петър прокашля глухо:
— Милена, може би не трябва така остро…
— А как? С фонова музика? С презентация? „Госпожо Надежда, забелязахме необясними липси, бихте ли били така любезна да крадете по-тихо?“
Дори Петър не успя да сдържи кратко подсмихване. Милена мигом го стрелна с поглед:
— Не ти е смешно. Ти не си публика. Ти си удобният посредник, който мълчи.
— Благодаря ти за определението — отвърна той сухо.
— Няма защо.
Надежда вдигна брадичка гордо:
— Чуваш ли я как говори с майка ти в собствения ти дом?
— В нашия дом — поправи Милена.
— Все тая! Позволяваш ѝ да ме унижава.
Петър най-сетне я погледна право в очите:
— Мамо… не трябваше да взимаш без да кажеш.
Настъпи тишина. Дори хладилникът сякаш заглъхна.
— Какво каза? — произнесе тя бавно.
— Не беше редно — повтори той по-уверено. — Това е факт.
— Факт? — усмивката ѝ беше ледена. — От кога повтаряш нейните думи? Когато трябваше да ти плащам университета, кой говореше за факти? Когато зиме ходеше без яке, кой купуваше? Когато се забърка с кредита за онзи мотор, кой те измъкна?
— Стига, мамо.
— Не, няма да стига! Ти ще ми държиш лекции за правилно и неправилно? Аз на твоите години…
— Именно — прекъсна я Милена. — На неговите години вече сте свикнали всички да ви дължат. И той също.
— Как смееш!
— Много лесно. Идвам от тежък ден, с празен плик и с изчерпано търпение.
Надежда грабна торбата от пода и я тресна върху шкафа.
— Не ви трябват продуктите ми? Не ви трябват посещенията ми? Чудесно. После обаче не идвайте да плачете, когато животът ви удари.
— Спокойно — отвърна Милена. — Ще се справим. Но преди това оставете ключовете.
— Какви ключове? — не разбра Надежда.
— Тези от апартамента. Комплектът с големия ключодържател. Поставете ги на масата.
— Ти си ненормална! — възкликна тя. — Ще ме отрежеш от сина ми?
— Не. Ще заключа дома си.
— Петре! Чуваш ли какво иска?
Той мълчеше. По лицето му играеха нервни мускули. Милена знаеше колко мрази подобни сцени — не защото го болят, а защото го принуждават да избира. А изборите никога не са били силната му страна. Той предпочиташе бурите да отминават сами.
— Петър — гласът ѝ стана студен, — ако ключовете не са на масата до пет минути, утре сменям патроните. И променям правилата вкъщи. Тогава ще имаш цялото време на света да изпълняваш синовния си дълг.
Надежда го изгледа предизвикателно:
— Е, ще кажеш ли нещо? Или окончателно реши да бъдеш добавка към банковата ѝ карта?
Устните на Петър потрепнаха.
— Мамо, недей така.
— Аз ли? Тя тук прави цирк!
Петър пое дълбоко въздух, сякаш се готвеше да изрече нещо, което отдавна е трябвало да бъде казано, и започна бавно:
— Това не е цирк. Това е разговор, който… — думите заседнаха за миг в гърлото му, но погледът му вече не се колебаеше.
