— Това е разговор, който трябваше да проведем много по-рано.
Надежда Асенова изви устни в тънка, почти снизходителна усмивка.
— Я виж ти… Значи вече говориш с нейните думи. Браво, възпитанието дава резултат.
— Говоря от свое име — отвърна Петър Валентинов и в гласа му прозвуча твърдост, която рядко си позволяваше. — Моля те, върни ключовете.
Тя застина, сякаш не беше сигурна, че е чула правилно.
— Какво каза?
— Ключовете, мамо. Дай ги, моля.
— Кажи го по-високо. Да чуя ясно как родният ми син ме гони от собствения ми дом.
— Никой не те гони. Просто те моля да не идваш без нас и да не вземаш нищо, без да сме съгласни.
— „Съгласни“? — повтори тя с подигравателна интонация. — От нея ли да искам разрешение? Да си направя график ли — във вторник сол, в четвъртък да ми домъчнее за детето?
— Мамо, стига вече.
— Стига ли? На теб ли ти е неприятно? И на мен не ми е весело, да знаеш! Идвам при вас като при семейство, а ме третирате като крадла! Давете се в парите си тогава!
— Парите не са същността на проблема — тихо каза Петър.
— О, разбира се, че не! Въпросът е кой командва тук. И жена ти много държи да стане ясно.
— Не — намеси се за първи път Милена Любомирова по-рязко. — Истинският въпрос е, че сте решили, че можете да се разпореждате с чужди неща, сякаш са ваши. И очаквате да мълча, за да не ви нарушавам спокойствието. Няма да стане.
Надежда я изгледа изпод присвити клепачи. Гласът ѝ стана по-нисък, но по-отровен.
— Знаеш ли, Милена, мислиш си, че спечели тази битка? Не. Просто показа що за човек си — студена, пресметлива, злобна. Така семейство не се задържа.
— А нормалната жена не рови из чужди чекмеджета — отвърна също толкова тихо Милена. — И не превръща сина си в банкомат с човешко лице.
Петър затвори очи за миг, сякаш се опитваше да спре световъртежа.
— Мамо. Ключовете.
Няколко секунди тя го прониза с поглед. После, с вид на човек, който извършва огромна несправедливост спрямо себе си, пъхна ръка в джоба на палтото. Извади връзката, разклати я във въздуха и я остави на масата с метален трясък.
— Заповядай. Доволен ли си? Живейте си по вашите правила. С таблици, приложения и великата ви „равнопоставеност“.
Милена взе ключовете, студеният метал натежа в дланта ѝ.
— Благодаря.
— Не на теб благодаря — изсумтя Надежда. — Това не го правя заради теб.
— Да, забелязала съм. Повечето ви жестове са за ефект, не за хората.
— О, млъкни най-после!
— Мамо! — отсече Петър.
Тишината, която последва, беше гъста и тежка. Миришеше на влажен плат, на сурово месо в найлонов плик и на натрупани с години неизречени обиди.
Надежда оправи яката си.
— Свършено. Повече кракът ми няма да стъпи тук.
— Не бързайте с клетвите — спокойно каза Милена. — Но следващия път — само след обаждане.
— Казах, че няма да дойда! После сами ще ме търсите.
— Обикновено се придвижваме пеша — отвърна сухо Милена. — И без резервен комплект ключове.
Погледът на свекървата можеше да захрани половината вход с ток. Тя се отправи към вратата, но в антрето се обърна към сина си.
— Е, честито. Порасна. Изгони майка си. Истински мъж.
— Мамо, не драматизирай…
— Късно е. Живей както намериш за добре.
Вратата се хлопна така силно, че чадърът от закачалката падна на пода.
Никой не помръдна няколко мига.
После Петър се отпусна на дивана и впери поглед в килима, сякаш там щеше да открие отговор как се е озовал между два фронта и защо четиридесет квадратни метра изведнъж му се струват задушни.
Милена вдигна чадъра, закачи го обратно, прибра ключовете в джоба на дънките си и чак тогава се обърна към него.
— Е? — попита.
— Какво „е“?
— Това ли беше? Или предстои втора серия — за това как съм прекалила и е трябвало да проявя разбиране?
Той издиша шумно.
— Няма да има такава серия. Права си.
— Звучи уверено. Все едно си на разпит без адвокат.
— Милена, не ме довършвай.
— Не те довършвам. Проверявам дали сме в една и съща реалност. Разбрал ли си наистина, или просто изчакваш бурята да отмине?
Той прокара ръка по лицето си.
— Разбрах. Честно. Просто… не исках да повярвам, че тя наистина взема. Подозирах, да. Но си затварях очите.
— По-удобно е така — седна срещу него Милена. — Докато аз мълча, ти си едновременно добър син и добър съпруг. Конфликти няма. Само че парите мистериозно се изпаряват — от моето чекмедже.
— Знам.
— Не, не знаеш какво е усещането. Отваряш мястото, където си оставил нещо свое, и намираш празнота. И ти става ясно, че някой не просто е взел — сметнал те е за наивна. И то в собствения ти дом.
— Съжалявам.
— Това е начало. Но нека продължим с конкретика.
Той кимна.
— Утре ще отида при нея. Ще ѝ кажа, че повече така няма да става. Ако има нужда от помощ — да се обръща към мен, а не да идва тук като… — замълча.
— Като одитор със страничен интерес — довърши Милена.
— Точно така. И ще върна сумата.
— От кой бюджет? От онзи, който винаги наричаш „да изкараме до заплата“?
— Ще поема допълнителна работа през уикенда. Стефан отдавна ме кани на обекта си.
Тя го изгледа внимателно. В гласа му този път нямаше само вина, а и нещо по-устойчиво — намерение.
— Добре — каза след кратка пауза. — Но ще има правила.
— Слушам.
— Първо: никакви пари в брой из апартамента. Всичко минава през карта.
— Приемам.
— Второ: резервни ключове няма да има. За никого. Нито за майка ти, нито за приятели, нито за братовчеда, който „само да остави бормашината“.
— Съгласен.
— Трето: ако на Надежда ѝ трябва нещо, не ѝ даваме пари в ръка. Пазаруваме ние. Плащаме сметки онлайн. Помагаме лично, но без „после ще ти върна“.
— Добре.
— И четвърто: спираш да се преструваш, че проблемите се изпаряват, ако ги игнорираш. Не сме тийнейджъри. Семейство сме.
Той се усмихна леко.
— Строги правила.
— Ясни правила.
— Съгласен съм.
Милена взе плика от масата, смачка го и го хвърли в кошчето.
— Край на хартиените тайници. Все пак живеем в двайсет и първи век.
Петър погледна към плика с покупките.
— Поне пилето донесе.
Милена изсумтя.
— Разбира се. Може да изнесеш петнайсет хиляди, но да дойдеш без нещо в торбата — това вече е неудобно.
Той се разсмя — кратко, нервно, но истински. Тя също не се сдържа.
— Хайде — каза Милена. — След такава битка поне да вечеряме като хора. Само че да знаеш: ако сега започнеш да защитаваш тезата, че „майка ти все пак е искала най-доброто“, кълна се, с това пиле ще те покрия.
