Пликът тупна право в чинията с гъбената супа и разплиска горещия бульон наоколо. Мазни пръски обсипаха снежнобялата покривка, опръскаха и ръката ми, ала аз останах неподвижна. Взирах се в подутия хартиен правоъгълник, който бавно попиваше течността и натежаваше пред очите ми.
— Вътре има триста хиляди, — изрече хладно Надежда Живкова, сякаш изреждаше продукти за пазар. — Достатъчно за процедурата, за възстановяването и за билет към твоята провинциална дупка. Само в едната посока.
В салона звучеше приглушен джаз, сервитьорите се движеха безшумно между масите, чаши звънтяха, хората разговаряха и се смееха. А аз се чувствах като затворена в безвъздушно помещение, където няма как да поемеш дъх.
Погледнах към Пламен Маришки. Моят Пламен. Три години седяхме на един чин в университета, деляхме си евтините обяди и си представяхме как ще кръстим първото си дете. Сега той беше свил рамене, навел глава и ожесточено разрязваше пържолата си, сякаш тя беше виновна за всичко.
— Пламене? — гласът ми прозвуча тих и непознат. — Чуваш ли какво казва?
Той само потрепна, без да ме погледне.
— Елица, майка ми има право… — промърмори, вперил очи в чинията. — Моментът е неподходящ. Започвам стаж в градската прокуратура, кариерата ми тръгва нагоре. Името ми трябва да е безупречно. А сега… пелени, рев. Опитай се да разбереш.
— Да разбера? — гърлото ми се сви болезнено. — Че детето ни е петно върху безупречния ти образ?
— Недей да манипулираш! — изсъска остро Надежда Живкова.
Лицето ѝ, иначе старателно поддържано, се зачерви на петна. Тя се наведе напред, златните ѝ гривни иззвънтяха.
— Мислиш ли, че с този номер ще си осигуриш адрес в Пловдив? Няма да стане. Синът ми е от елита, бъдещ градски прокурор. А ти каква си? Дъщеря на архивар?
Отстрани се чу подигравателен смях. Виолета Мартинова, без да вдига очи от телефона си, подметна:
— Мамо, тя наистина си е въобразила, че ще станем роднини с прислугата. Баща ѝ цял ден рови в прашни папки за жълти стотинки.
Изправих гръб. Страхът се стопи, остана единствено студена, звънтяща празнота.
— Баща ми работи в съдебния архив, — казах спокойно. — И е почтен човек. За разлика от някои тук. Приберете си парите. Ще се справя без вас.
Станах от стола, макар коленете ми да трепереха.
— Сама? — пискливо извика Надежда. — Няма да позволиш да съсипеш живота на сина ми с проверки и искове! Ще направиш каквото трябва, иначе ще те съсипя.
Тя скочи рязко и събори чашата си с червено вино. Тъмната течност се разля по масата. Понечих да си тръгна, но тя ме сграбчи за лакътя и с другата ръка ме удари.
Плясъкът отекна над музиката. Бузата ми пламна, главата ми се отметна. В ресторанта настъпи гробна тишина.
— Просякиня! — процеди тя в лицето ми. — Махай се! Да не съм те виждала повече в нашия кръг!
Пламен дори не помръдна от мястото си.
Изтръгнах ръката си и тръгнах към изхода. Усещах как десетки погледи се впиват в гърба ми, как всички наблюдават унижението ми. Но сълзи не пророних.
