Тя се хвърли към мен, опитвайки се да ме сграбчи за ръцете. Аз обаче ги скрих зад гърба си.
— Детето ми, прости! Объркахме се! Нервите ни изиграха лоша шега! Ще възстановим всичко! Ще ти купим нов дом! Само нека баща ти прекрати проверката!
От притъмнения коридор пристъпи напред татко. Беше по стария си плетен жилет и износени пантофи, но погледът му беше хладен и безапелационен — сякаш произнасяше присъда.
Благой Пиринки го позна и пребледня.
— Васил Яворов… — гласът му пресекна. — Господин Яворов… ако знаехме…
— Какво точно не знаехте? — прекъсна го баща ми спокойно. — Че и хората, които живеят скромно, имат достойнство? Решихте, че щом не парадираме с пари, може да ни тъпчете?
— Ще платим! Каквото поискате! — разрида се Надежда.
Татко направи крачка напред.
— Посегнахте на дъщеря ми. Опетнихте името на семейството ми. Опитахте се да купите живота на внука ми.
Доближи се толкова, че тя се притисна в стената.
— Не съм престъпник. Просто задействах закона. А вие години наред сте го погазвали — лекарства с изтекъл срок, укрити приходи, нарушения по строежите. Империята ви е издигната върху кал. Сега законът почука и на вашата врата.
— Пламен! — изпищя Надежда. — Кажи ѝ нещо! Ти си баща!
Пламен Маришки вдигна поглед към мен. В очите му нямаше нищо — нито решителност, нито срам. Само страх.
— Елица… Нали се обичахме… Заради детето…
В този миг разбрах, че не изпитвам болка. Само отвращение.
— Мъж, който мълчи, когато унижават жената до него, не заслужава да се нарича баща — отвърнах тихо. — Тръгвайте си. Тук не продаваме прошка.
Баща ми затвори вратата без излишни думи. Щракването на ключалката прозвуча като последна точка.
Четири години по-късно.
— Мамо, виж какво намерих! — тригодишният Мартин Соколов тичаше към мен по алеята, стискайки в юмручето си кленов лист.
Вдигнах го и го целунах по зачервената буза.
— Браво, герой! Дай го на дядо — ще го прибави към съкровищата си.
Татко седеше на пейката, примигвайки срещу мекото есенно слънце. Изглеждаше истински щастлив — горд дядо, не строг служител.
Изгладих ревера на сакото си. След час имах дело. Не избрах пътя, който Пламен някога чертаеше за мен. Не станах прокурор. Станах адвокат — защитавам хората, които някой по-силен се опитва да смаже.
Преди време видях Надежда. Чистеше витрина в квартален супермаркет. Лицето ѝ беше посърнало, погледът — огорчен. Бизнесът им бе разпродаден за покриване на дългове. Благой излежава присъда. А Пламен… дочух, че търгува с калъфи и кабели за телефони.
Съжалявах ли ги? Не.
Всеки получава онова, което сам е посял. Не плюеш в кладенеца, особено ако не знаеш колко е дълбок.
Хванах сина си за ръка и се усмихнах на баща си. В гърдите ми беше тихо и светло. Пред нас стоеше цял един живот — честен, нелек, но наш. И никой повече нямаше да ни пречупи. Защото истинското богатство не се държи в банкови сметки. То е в чистата съвест — а нея не можеш да купиш с никакви пликове.
