Седях в кухнята, притиснала длани към горещата чаша, и за пръв път от дни усещах как напрежението се разрежда. Нещо тежко се беше разместило — като буреносен облак, който най-сетне започва да се къса.
Понеделнишкото утро за семейството на „висшето общество“ не започна с аромат на кафе и делови разговори.
Надежда Живкова тъкмо повишаваше тон на администраторката за неподходящите цветя във фоайето на клиниката, когато електронните врати блокираха със сух сигнал. След секунди вътре нахлуха хора — много хора. Униформи, служебни карти, папки, сериозни лица.
— Какво си позволявате?! — писна тя. — Имате ли представа с кого говорите? Веднага ще се обадя на съпруга си!
Мъж с тънка рамка на очилата спокойно ѝ подаде служебната си карта.
— Извършва се изземване на документи по образувано производство. Моля всички да се отдръпнат от компютрите.
Лицето ѝ побеля. Телефонът в ръката ѝ затрепери. Обаждаше се Благой Пиринки.
— Надя! — гласът му ехтеше истерично. — Навсякъде са! По обектите, в офисите! Запорирали са сметките! Банката прекрати договора! Вписаха ни в черния списък!
— Благой… и тук има проверяващи…
— На кого настъпи по мазола?! Звъняха ми хора отгоре! Казаха, че сме прекалили! Че сме забравили къде ни е мястото!
Коленете ѝ омекнаха и тя се свлече направо върху лъскавия под на фоайето, сред саксиите с „грешните“ цветя.
По същото време Пламен Маришки стоеше пред бюрото на началника „Човешки ресурси“ в градската прокуратура. До вчера вече се виждаше с униформа и служебна карта.
Сивокосият началник затвори папката с личното му досие и я плъзна встрани.
— Няма да продължим с вас.
— Как така? — Пламен примигна. — Завърших с отличие!
— Майка ви в момента дава показания. Баща ви обяснява финансови несъответствия. Прокуратурата следи за закона. Хора с подобен фон не ни устройват. Проверката не е издържана.
— Но аз какво общо имам?!
— Свободен сте.
Той излезе навън като зашеметен. Само за няколко часа сигурният му свят се беше разпаднал. Банковите карти — блокирани. Автомобилът на сестра му — репатриран заради задълженията на баща им.
И тогава в съзнанието му изплува образът на Елица. И на баща ѝ. „Дребният архивар“, както го беше нарекъл.
С треперещи пръсти набра номера ѝ.
— Елица! — почти изкрещя. — Това е безумие! Затвориха клиниката, притиснаха баща ми, мен ме изхвърлиха! Говори с баща си! Нека се обади където трябва! Ще платим!
От другата страна настъпи кратка тишина, после прозвуча равният ми глас:
— Баща ми не взема подкупи, Пламен. Той просто върши работата си.
— Каква работа? Да рови в папки?!
— В тези папки е целият ви живот. И всичките ви грешки. Вчера ми хвърли пари. Приеми, че днес получаваш рестото.
Линията прекъсна.
Вечерта дойдоха. Всички. С евтино такси.
Стояха пред апартамента ни в старата сталинка — променени до неузнаваемост. Надежда Живкова без грим, в неугледно яке, сякаш състарена с десет години. Благой — посивял, с треперещи ръце. А Пламен — със сведени очи, лишен от вчерашната си самоувереност.
Отворих, но останах на прага.
— Еличка! — Надежда се хвърли към мен.
