Сълзите пресъхнаха някъде по пътя към изхода.
Навън ме посрещна пронизващ ноемврийски дъжд, ситен и леден като игли. Тънкото ми яке подгизна за минути. Слязох в метрото, притиснала длан към парещата си буза, сякаш можех да изтрия отпечатъка от унижението. В главата ми кънтеше само една мисъл: „Ще оцелея. Напук на всички ви ще оцелея.“
Прибрах се след повече от час. Старата кооперация на брега ме пое с мириса на влага и стар лак. Осветлението в входа мъждукаше, а асансьорът, както обикновено, беше извън строя. Изкачих четирите етажа пеша, стъпало след стъпало, сякаш всяко беше отделна битка.
Баща ми си беше у дома. В хола, под зелената светлина на абажура, той поправяше един стар стенен часовник. Това беше неговият ритуал — пинсета в ръка, лупа на окото, а около него — тихото цъкане на десетки механизми. Когато чу ключа, внимателно остави инструмента.
— Елица? — свали лупата и се вгледа в мен. — Толкова рано? Мислех, че с Пламен Маришки ще празнувате…
Думите му увиснаха. Той се изправи бавно. Погледът му се закова в лицето ми, където вече се очертаваше тъмночервен отпечатък.
— Тате… — гласът ми се пречупи. Свлякох се на стола в антрето и всичко избухна. — Изгониха ме… Майката на Пламен… Надежда Живкова… Тя ме удари. Нарече ме просякиня. Каза, че ти си никой, плъх сред хартии…
Той не ме прегърна. Не прошепна утеха. Само застина. Лицето му се втвърди, а зад очилата проблесна студ, какъвто не бях виждала.
— Удари те? — повтори тихо.
Кимнах през сълзи.
— Хвърли пари в чинията ми… да махна детето. Каза, че ще съсипя кариерата на Пламен в прокуратурата…
Васил Яворов — моят баща — бавно свали очилата си и ги постави върху шкафа до стената.
— Иди се измий, дъще. Сложи вода за чай. В твоето положение нервите са последното, което ти трябва — гласът му беше равен, почти безцветен. — А що се отнася до кариерата… тук някой е надценил възможностите си.
— Тате, те са влиятелни! Тя има цяла верига клиники, мъжът ѝ строи половин Пловдив, познават всички! Закани се да ме смаже!
По устните му премина едва забележима усмивка.
— Клиниките ѝ… на булеварда до реката?
— Да. Откъде знаеш?
— Професионална деформация. Паметта ми още работи.
Той се оттегли в кабинета си. Чух как вдигна слушалката на стария стационарен телефон. Говореше спокойно, без повишен тон, но всяка дума падаше отсечено.
Баща ми прекара три десетилетия в съдебната система. Днес формално беше пенсионер и ръководеше архива на областния съд. Само че този архив не беше обикновено помещение с папки, а специално хранилище с дела, които можеха да прекършат кариери. Преди да се пенсионира, Васил Яворов оглавяваше колегията, която решаваше съдбата на магистрати. През него минаваха назначенията на всички прокурори в областта. Старите кадри още го помнеха. И се съобразяваха.
— Добър вечер, Огнян Радославов — долетя гласът му. — Извинявай за часа. Имам лична молба… Точно така. Провери ми лицензиите на тази медицинска група и строителния холдинг. Искам пълна ревизия — пожарна, НАП, инспекция по труда… Не, Огняне, не става дума за глоба. Те направиха грешка. И то фатална.
В коридора водата в чайника започна тихо да клокочи, а аз за първи път от вечерта усетих, че облаците над главата ми бавно се разместват. И някъде далеч, в другия край на града, утрото щеше да започне по съвсем различен начин.
