С усмивка, която никога преди не бях виждала върху лицето му, Кирил Дунавски плъзна по масата документите за развод и отсече: „Или приемаш жената до мен, или се разделяме.“ Това беше същата маса, на която дванайсет години споделяхме закуски, крояхме планове за пътешествия и вдигахме тостове за неговите професионални успехи. Той говореше спокойно, почти хладно, без дори да ме погледне — убеден, че ще се разплача, ще го моля или ще започна да се пазаря. Не направих нищо подобно.
Казвам се Елена Велизарова, на трийсет и девет съм и през целия си живот съм разчитала на самоконтрол и дисциплина. От месеци насам подозирах изневярата му — прекъснати разговори, внезапни „служебни“ пътувания в края на седмицата, непознат аромат по ризите му. Но дори тогава не вярвах, че ще превърне аферата си в ултиматум и ще поиска официално одобрение за нея. Взех листовете, прочетох ги внимателно ред по ред и без колебание поставих подписа си.
