Подписът ми беше ясен и равен. Ръката ми дори не потрепери.
Кирил Дунавски пребледня осезаемо. „Не, изчакай, не разбираш правилно…“ – измърмори той, сякаш думите можеха да върнат вече случилото се назад. Аз обаче вече бях станала, преметнах чантата си през рамо и спокойно заявих, че оттук нататък комуникацията ни ще минава единствено през адвокати.
Същата вечер не се прибрах у дома. Настаних се в хотел и още от леглото започнах да преглеждам служебната му поща – банкови извлечения, договори, кореспонденция отпреди години. Кирил винаги бе разчитал на собствената си недосегаемост и самоувереност.
На сутринта се свързах с Даниела Симеонова – юрист с безупречна репутация. Подредено и хладнокръвно ѝ изложих всичко: дати, преводи, фирмени наименования. Брачният ни договор беше подписан отдавна, но общите ни активи се управляваха чрез дружество, в което и аз фигурирах като съдружник. Той беше убеден, че никога няма да поискам достъп до счетоводството. Подцени ме.
Още същата седмица Виктория Варненска започна да се появява из деловите ни среди като „външен консултант“ – твърде показно и прекалено прибързано. Докато Кирил бързаше да приключи брака ни, аз събирах документи и инициирах одит. Не търсех реванш, а равновесие.
В петък телефонът ми отчете десет негови обаждания. Не отговорих на нито едно. Малко след осем вечерта получих съобщение: „Трябва да говорим. Има нещо, което не знаеш.“ Поех дълбоко въздух и осъзнах, че играта вече се води по други правила, а следващият ни разговор нямаше да бъде в моя дом.
