– Те се възползваха единствено от парите ти! Търпяха и двама ни, докато им беше изгодно!
Щом останахме без средства, веднага ни отписаха!
– Нали ти казваше, че всичко ще се оправи… – Радослав Велизаров се закашля, гърлото му беше пресъхнало. – Значи, ако пак стъпим на крака финансово, ще се появят отново, сякаш нищо не е било, за да „дружат“?
– Да – отвърна уверено Камелия Богданова и кимна.
– Боян Костов не ни кани на годишнината от сватбата си – промълви Радослав с потиснат глас.
– Наистина ли не ви канят, или са казали, че няма да празнуват? – внимателно попита Камелия.
– Той лично ми заяви, че няма да правят тържество – отвърна Радослав, стискайки телефона в дланта си. – А после майка ми се изпусна, че тя и сестра ми щели да ходят. Дори спомена в кой ресторант ще бъде събирането.
– Само не се измъчвай, моля те – Камелия се премести по-близо до него. – Ще преживеем и без това празненство.
– Ние ще издържим, да – въздъхна тежко той. – Толкова неща сме понесли заедно. Но боли… разбираш ли?
– Недей така, Радо… – тя го прегърна през раменете. – Остави ги…
Той внимателно се освободи от прегръдката ѝ и рязко се изправи. Започна да крачи нервно из стаята.
– Осъзнаваш ли какво означава това? – гласът му трепереше от възмущение. – Всички ни отбягват! Все едно сме заразни!
Добре, Боян – той ми е братовчед, никога не сме били особено близки. И леля ми винаги е държала дистанция, както и майка ми с нея.
Но собствената ми майка? Сестра ми? Това са най-близките ми хора!
– Радослав, в живота се случват какви ли не неща – опита се да го успокои Камелия.
– „Случват се“? – извика той и спря насред стаята. – Родната ми сестра да не ме покани на кръщенето на второто си дете?
Всички покани! Дори съученички, с които се чува веднъж на три години! А мен – не!
Той прокара ръка по челото си.
– А майка ми? Каза, че няма да отбелязва шестдесет и петия си юбилей. Отидохме да я изненадаме – и целунахме заключената врата!
По-късно видяхме снимки в интернет – празнували сред природата, веселили се от сърце!
Това нормално ли ти се струва?
– Не, не е нормално! – отвърна високо Камелия, за да надвика гласа му. – Но седни най-после и се успокой. И не ми повишавай тон!
Едва тогава Радослав осъзна, че крещи. Стресна се от собствената си реакция, върна се и тежко се отпусна в креслото срещу нея.
– Камелия, какво става с тях? Или проблемът е в нас? Нищо не разбирам…
– Недей да ровиш в това, любов моя. Само ще ти стане още по-тежко – прошепна тя. – Ще видиш, когато всичко се подреди, ще бъде както преди.
– Струва ми се, че „преди“ вече няма да се върне. Живеехме нормално. Събирахме се, разговаряхме, прекарвахме време заедно, смеехме се…
Какво се промени, та всичко да се разпадне така? – той сведе глава и я поклати безпомощно. – Първо бизнесът се срина, а после и това. Нямам повече сили.
– Моля те… недей – в гласа на Камелия звучеше отчаяна молба.
Сърцето ѝ се свиваше заради него. И без това му беше достатъчно тежко напоследък, а сега и най-близките му хора бавно и демонстративно започваха да се отдръпват от тях.
