Именно в този период Радослав Велизаров срещна жената, която по-късно щеше да стане негова съпруга – Камелия Богданова.
За нея – след малко. Първо няколко думи за семейството му.
Това, което за бившия му съдружник изглеждаше като дребна печалба, за Радослав бе повече от приличен доход. Сумата надвишаваше значително онова, което баща му би изкарвал с месеци работа в завод. Разликата се усещаше.
Затова майка му и сестра му никога не изпитваха лишения. Пари за сметки, за дрехи, за дребни прищевки – всичко имаше. Когато реши да поеме бизнеса изцяло сам, той направи и още една важна крачка – изнесе се от семейния апартамент, за да заживее самостоятелно.
Преди това обаче вложи средства в основен ремонт на жилището – смени дограмата, обнови кухнята, освежи стаите. И едва след като всичко бе подредено, събра багажа си.
– Ако ви потрябва нещо извън парите, които ще ви превеждам всеки месец, просто ми се обадете – каза той на тръгване.
Назначаването на Камелия като счетоводител се оказа повратен момент. В деня, в който подписаха договора, Радослав осъзна, че вече не е просто работник, а собственик. А щом си начело, не бива да се въртиш като хамстер денонощно – трябва да мислиш стратегически.
С един камион и двама товарачи бъдеще не се гради. Разширяването беше неизбежно.
Тук Камелия се прояви блестящо. Тя не просто водеше документацията изрядно – разбираше от програми за финансиране, от схеми за подпомагане на малък бизнес. Благодарение на нейна инициатива Радослав успя да вземе на лизинг още два товарни автомобила. После още поръчки, още курсове, повече клиенти.
Упоритостта му и способността ѝ да планира започнаха да дават резултат. Печалбата нарасна осезаемо и бизнесът стъпи стабилно на краката си.
След година съвместен живот двамата сключиха брак. Решението бе естествено продължение на общия им път. Въпреки новото си семейство, Радослав не намали помощта към майка си и Ясмина Странджанска, макар че сестра му вече работеше. Те искрено оценяваха грижата му.
С времето обаче броят на „благодарните“ роднини започна да расте.
Един ден майка му се обади:
– Ради, купих си онази скъпа рокля, за която ти споменах. Пробвах я вкъщи и сякаш не ми стои добре. Мислиш ли, че ще е проблем да я подаря на сестра си? Мога и да я върна в магазина, но… нали знаеш, не опираме до парите.
– Разбира се, мамо – отвърна той без колебание. – Дай я на леля Албена Мартинова.
С леля Албена никога не бяха особено близки. Вероятно защото Радослав години наред живееше между склада и офиса. А след като се изнесе, почти не следеше кой влиза и излиза от дома на майка му.
След роклята обаче леля Албена внезапно прояви засилен интерес. Първо ги покани на гости с Камелия. После тя самата „случайно“ се отби у тях, придружена от сина си и снаха си.
Не след дълго разговорът естествено се насочи към това, че братовчедът на Радослав все не успявал да събере средства за почивка. Дали той не би могъл да помогне с малко?
Сумата не беше голяма и Радослав даде без колебание. Все пак – роднини.
После се появиха и други молби. Транспорт на мебели, доплащане за нова гарнитура, заем за дребен ремонт – нищо сериозно, но редовно.
Когато Ясмина реши да се омъжи, брат ѝ направо се размаха. Не ѝ купи апартамент, но организира сватбата така, че да се помни дълго. Това беше неговият подарък. А отделно поднесе и личен дар.
По принцип, където и да отидеше на гости, никога не пристъпваше с празни ръце – избираше стойностни и щедри подаръци.
И когато по-късно Радослав си купи вила извън града, той почти на всеки от роднините си даде ключ с думите да идват, когато поискат, да си почиват и да се радват на спокойствието сред природата, без дори да подозира какви изпитания още му готви съдбата.
