Платиненият пръстен иззвъня остро, когато се удари в мраморните плочи, завъртя се между лъснатите обувки на гостите и спря до крака на моята маса. Оркестърът изгуби ритъм, цигулката изсвири фалшиво. Някъде отстрани метално издрънча паднала вилица.
— Махайте се оттук — изрече дрезгаво синът ми Калин Вълков.
Той гледаше годеницата си — вече бивша — така, сякаш за пръв път съзира истинското ѝ лице. Без престорената ѝ усмивка, без позата за пред хората.
Но нека започна отначало.
Половин час по-рано бях седнал на маса номер тридесет и осем в луксозния ресторант. Най-задният ъгъл — почти залепен до двукрилата врата към кухнята. Всеки път, когато някой сервитьор я блъснеше с рамо, към мен се изливаше гореща пара, мирис на подправки и трясък от чинии. Място за персонала… или за нежеланите.
Погледнах ръцете си. Напукана кожа, черна пръст, впита в гънките, мазоли, които не се прикриват. За бъдещите ми „роднини“ бях обикновен работник — човек, който прекарва дните си в оранжериите край града. Вълненото ми сако беше протрито по лактите, а твърдата яка на евтината риза ожулваше врата ми.
В противоположния край на залата, на централната маса, се беше настанило семейството на Дарина Тодорова. Асен Радев — собственик на солиден строителен бизнес — лениво въртеше чаша с червено вино. До него съпругата му, Надежда Цветанова, непрекъснато наместваше тежкото си колие. А между тях седеше Калин. Моето момче. Способен инженер, който гледаше Дарина с такава сляпа преданост, че ми ставаше тежко. Самата тя позираше на фотографа, издувайки устни пред обектива.
Звън от лъжичка по кристал прекъсна разговорите. Асен Радев се изправи и оправи безупречния си възел на вратовръзката.
— Уважаеми гости — поде той с плътен, отработен глас. — Днес моята Дарина поема към нов етап в живота си. Калин е умно момче. Когато прекрачи прага ни, беше… да кажем, необработен диамант. Ние му дадохме контакти, отворихме му правилните врати.
Той тръгна бавно между масите, покрай чиновници и бизнесмени, право към моя ъгъл.
— А знаете ли кое е най-трудно, когато се изкачваш нагоре? — спря се точно пред мен. — Тежестта, която те дърпа назад. Камъкът на шията.
С изрядно поддържания си пръст, украсен с масивен пръстен, посочи към мен.
— Погледнете го. Бащата на младоженеца. Георги Велизаров. Човек, чиито хоризонти свършват при лехата с копър. Синът му се напъва да влезе в обществото, но евтиният произход си личи. Такъв баща става най-много да мете пред офиса ми!
Главите на стотици гости се обърнаха. Отзад се чуха подигравателни подсвирквания. Дарина се разсмя високо, отметнала глава назад — явно искрено ѝ беше забавно.
Аз останах неподвижен, с преплетени върху коленете пръсти. Този евтин фарс на самодоволен паун не можеше да ме нарани. Но когато погледнах към сина си, видях как лицето му пребледнява. Сляпата му вяра се разпадна за миг. Столът му изскърца остро, когато го отблъсна назад.
— Седни, Калин! — просъска Дарина, стискайки ръкава му. — Татко се шегува. Не прави сцена.
Той измъкна ръката си и пристъпи към микрофона.
— Баща ми — каза той, оглеждайки притихналата зала — работеше на две смени. Носеше едни и същи обувки пет години, за да мога аз да отида на бала си с приличен костюм. Наричате го баласт? Той е единственият човек тук, който струва поне една стотинка.
Калин свали пръстена от пръста си — онзи, за който беше затънал в сериозни дългове.
— Няма да има никакъв банкет.
