– Мила Софийскиа, обмислих нещата и стигнах до решение: заплатата ми си е лично моя. Аз я изкарвам, следователно ще я харча както намеря за добре – за прищевките си, за колата, за помощ на майка ми. А домакинството ще се издържа от твоите доходи. Нали си ни пестеливата – все намираш най-големите намаления в супермаркета. Така че оправяй се ти.
Не спрях да търкам засъхналото петно от мазнина върху плочките над котлона. Натисках гъбата с такава сила, че ноктите ми под гумените ръкавици започнаха да пулсират, а звукът от триенето беше остър и неприятен. Парцалът скърцаше по фаянса, но аз дори не се обърнах. Миризмата на силния препарат се смесваше с тази на загорялата запръжка – Николай Асенов пак беше оставил включен котлона, докато прехвърляше гювеча.
– Лични пари, казваш… – поех бавно въздух, без да прекъсвам чистенето. – Николай, а фактът, че имаме ипотека за двайсет години и че Преслав Странджански тази есен тръгва първи клас, изобщо влиза ли в сметките ти? Подготовка, униформа, учебници… Имаш ли представа колко струват нормалните хранителни продукти, ако не искаш да живеем само на тестени изделия?
– Хайде пак започна – измърмори той и прекоси стаята, тропайки тежко по ламината. – Винаги правиш трагедия от всичко. Не съм казал, че няма да дам нито лев. Ако закъсаме, ще поискаш и ще реша дали да помогна. Но като цяло бюджетът е твоя грижа. Нали много държиш на реда и справедливостта – ето ти шанс да покажеш счетоводни чудеса.
Настани се на масата и усили телевизора докрай. По екрана вървеше някакво кресливо предаване, участниците се надвикваха, а шумът се забиваше в слепоочията ми като бормашина. Сякаш не стигаше това – съседите отгоре продължаваха безкрайния си ремонт. Вече втора година монотонното бръмчене на дрелката беше фон на семейния ни живот, който бавно се разпадаше.
Подсуших ръцете си в престилката и се обърнах към него. Николай Асенов седеше по любимата си провиснала тениска, човъркаше зъбите си с клечка и изглеждаше напълно уверен, че въпросът е приключен. Някога беше нежен, обещаваше ми планини да премести. Сега пред мен стоеше мъж, убеден, че щом е „глава на семейството“, неговите желания са закон, а моите потребности могат да почакат до безкрай.
– Сериозно ли говориш? – облегнах се на мивката и усетих студа на метала през тънката материя на домашната ми блуза. – Получавам седемдесет хиляди лева. От тях трийсет и пет заминават за ипотеката. Остават още толкова за трима ни – по десет хиляди на човек месечно. Предлагаш да се изхранваме с по триста лева на ден, включително и Преслав Странджански?
– И с по-малко хората оцеляват – отвърна той, без дори да ме погледне. – Купувай ориз, боб, сезонни зеленчуци. Четох, че месото в големи количества е вредно. И стига си ме товарила, Мила Софийскиа. Утре ще гледам нови джанти за колата – трябват ми средства.
Тогава осъзнах, че в главата му всичко вече е подредено. Планът беше изкристализирал до последния детайл. А в този план аз присъствах единствено като удобно, безплатно допълнение, което трябва да осигури уюта и спокойствието на своя „добытчик“, без да има право на глас.
