Сякаш след онзи скандал всичко започна да се ускорява и да излиза извън контрол. Николай Асенов реши да демонстрира „независимостта“ си по най-дребнавия начин. Всяка вечер се прибираше с лъскави хартиени торби от заведения за бързо хранене. Настаняваше се в хола, разопаковаше шумно кутиите и вечеряше сам, докато аз и Преслав Странджански в кухнята си приготвяхме нещо елементарно – салата, яйца, понякога просто препечени филийки. Миризмата на пържени крилца или топла пица се разнасяше из целия апартамент като подигравка. Детето гледаше към баща си с онзи тих, гладен поглед, който ме прорязваше, а Николай дори не правеше жест да сподели.
На третия ден Преслав прошепна:
– Мамо, защо тате не ми дава от пицата?
Преглътнах буцата в гърлото си и пригладих косата му.
– Защото това са неговите „лични“ пари, мило. Нашите са общи. Хайде, ще ти направя палачинки – купих брашно.
Тогава нещо в мен окончателно угасна. Мъж, който спокойно се тъпче с деликатеси, докато собственото му дете яде сухи палачинки, не е нито съпруг, нито баща. Това е човек, който живее за себе си и изсмуква останалите.
Кулминацията дойде в петък. Прибрах се от работа и в пощенската кутия ме чакаше касова бележка. Доставка от скъп магазин за техника, издадена на името на Николай. Сума – четиридесет хиляди лева. За геймърски монитор.
Влязох вътре. Той вече разкъсваше огромната кутия в хола, очите му блестяха като на дете на Коледа.
– Виж каква машина! – възкликна въодушевено, сякаш не бяхме във война. – Четири К, бясна честота. Вече ще мачкам всички онлайн.
Поставих бележката пред него.
– Четиридесет хиляди, Николай? Миналия месец не доплати три хиляди по ипотеката и закъсняхме с вноската. На Преслав му трябват брекети – зъболекарят беше категоричен. А ти си купуваш играчка?
Лицето му веднага се втвърди.
– Стига си започвала! Спестявах три месеца. От моята заплата. Имам право!
– Имаш, – отвърнах спокойно. – Както и аз имам право да не живея с човек, който ограбва бъдещето на сина си.
– Какво ограбвам? Ти добре ли си?
Не му отговорих. Отидох в антрето, взех спортната му чанта – същата, с която ходеше уж на фитнес – и започнах да пълня вътре дрехите му от закачалките. Ризи, тениски, чорапи. Методично.
– Какво правиш?! – изтича след мен той. – Остави ги! Полудя ли?
– Не. Тъкмо напротив – проясни ми се. Имаш петнайсет минути да си събереш останалото. Отиваш при майка си, Йорданка Балканскиа. Тя ще те нахрани, ще ти се възхищава на монитора и ще те уверява колко си велик.
– Нямаш право да ме гониш! Адресната ми регистрация е тук! – опита се да ме изблъска, но само един поглед беше достатъчен да спре.
– Жилището е мое отпреди брака, Николай. Регистрацията ти не означава нищо – още утре подавам молба в съда. А сега излез доброволно, преди да се обадя в полицията и да обясня, че непознат отказва да напусне дома ми.
Той пребледня, после сграбчи чантата. Най-напред натъпка вътре монитора – показателно. На прага се обърна:
– Ще съжаляваш! Когато нямаш пари за училищната униформа на Преслав, ще пълзиш при мен!
Не му отговорих. Затворих вратата и завъртях ключа. Веднъж. Втори път. Трети. Металът щракна сухо в тишината.
