Напрежението не се появи изведнъж – то отдавна тлееше под повърхността. През последните шест месеца Николай Асенов все по-„случайно“ пропускаше да участва в разходите за храна. Веднъж имал да плаща застраховка на автомобила, после давал заем на приятел, след това майка му – Йорданка Балканскиа – изненадващо решила, че старият ѝ телевизор вече не става и трябвал нов. Аз поемах всичко. Първо стисках зъби и мълчах. После започнах внимателно да намеквам. Накрая направо помолих. А днес той просто отсече – така щяло да бъде.
Същата вечер се заключих в банята и се обадих на Ралица Воина.
– Рали, той наистина ли мисли, че съм бездънна касичка? – прошепнах, за да не ме чуят. – Работя на две места, за да плащам уроците на Преслав Странджански, а той се оглежда за джанти.
– Мила Софийскиа, вразуми се – отвърна тя без грам мекота. – Качил ти се е на гърба и пришпорва. Спри кранчето. Готви за себе си и за детето. Него го остави да се оправя. Щом е толкова платежоспособен, нека се храни по заведения.
Въздъхнах тежко. Лесно е да кажеш „спри“. Все пак ми е съпруг… някога беше най-близкият ми човек.
На сутринта обаче се събудих с необичайна яснота. Николай заемаше почти цялото легло, проснат и хъркащ. Погледнах го и в мен нямаше нищо топло – само умора и глухо раздразнение. Нито порив да му приготвя закуска, нито желание да го погаля.
Станах, сварих каша за Преслав, направих си кафе. Час по-късно той се довлече до кухнята.
– Моите филийки къде са? – втренчи се в празния тиган.
– В магазина, Николай – отпих спокойно. – Хлябът, яйцата и млякото не падат от небето. Този месец средствата ми са разпределени – ипотека и нови маратонки за Преслав са по-важни.
– Подиграваш ли се? – намръщи се. – Гладен съм.
– В шкафа има ечемик. Полезен е – кимнах към рафта.
Той измърмори нещо за „женски прищевки“ и излезе без да закуси. Помислих си, че ще се замисли. Колко наивно.
Вечерта се прибра и веднага отвори хладилника. Вътре – почти празно. Само моето кисело мляко и една порция запеканка за Преслав.
– Това вече минава границата! Къде е вечерята? – трясъкът на тенджери накара сина ми да подскочи в стаята си.
– Няма вечеря. Платих сметките и купих есенно яке на детето. Остават ми три хиляди лева до края на седмицата – за кефир и хляб за нас двамата. За твоите пържоли не стигат.
– Ти нарочно ме унижаваш! – лицето му почервеня. – Работя по цял ден! Имам право да се прибера и да ям като хората!
– Разбира се, че имаш – отвърнах тихо. – С личните си пари. Поръчай си доставка или излез навън. Нали печелиш.
Два часа не спря да вика. Обвиняваше ме, че съм съсипвала семейството, че не ставам за съпруга, че лесно щял да намери жена, която да го уважава. Аз седях в креслото с книга в ръка и не реагирах. Преслав, със слушалки на ушите, играеше на конзолата – отдавна се беше научил да се изключва от нашите скандали. Тъжно беше да осъзная колко нормално му изглежда всичко това. А аз усещах, че случващото се тепърва ще набира скорост и няма да приключи само с празен хладилник.
