Щракването още отекваше в ушите ми, когато посегнах към телефона и набрах ключаря. Не исках да чакам и минута. След по-малко от час новите брави вече бяха поставени. Звукът на стоманата, която се намества сигурно в касата, ми подейства по-успокояващо от всяко хапче.
После останах сама в кухнята. Тишината беше плътна и непривична – дори съседите над нас бяха спрели с ремонта. През прозореца се процеждаше млечната светлина на луната.
Извадих калкулатора. Седемдесет хиляди доход. Тридесет и пет – месечната вноска по ипотеката. Остават още толкова. Николай Асенов е на трудов договор – съдът ще му определи издръжка. Поне петнайсет, може и двайсет хиляди. Значи общо около петдесет и пет. За мен и Преслав Странджански.
Замислих се и дори се усмихнах. Това всъщност беше повече, отколкото ми оставаше, докато издържах и него. Няма да купувам килограми месо всяка седмица. Няма да плащам чужди сметки за телефон и интернет. Няма да слушам безкрайните му оплаквания колко „тежък“ бил животът му.
– Мамо… – Преслав се показа на вратата, сънен и разрошен. – Татко тръгна ли си?
– Да, съкровище. Отиде си. И няма да се върне.
Той преглътна.
– Ние… няма ли да останем без пари?
Погалих косата му.
– Няма да сме бедни. Ще бъдем свободни. А това струва повече от всичко. И ти обещавам – за пица утре ще имаме.
Притиснах го до себе си – толкова слабичък, толкова крехък. В този миг в мен се надигна гняв към Николай, който изгори и последната ми капка колебание. Как съм търпяла години наред? Как съм позволила да ощетява собственото ми дете?
Утре ще посетя адвокат. Молба за развод и за издръжка – веднага. След това ще отида до банката да обсъдим преструктуриране на кредита, може би удължаване на срока, за да намалее месечната тежест. Ще бъде трудно – няма илюзии. Дори не знам как ще платя курса по английски на Преслав следващия месец.
Но ще намеря начин. Жените сме корави – мачкат ни, а ние пак се изправяме. Като плевели, които пробиват асфалта.
Влязох в спалнята. Неговият аромат още се задържаше по възглавницата. Дръпнах чаршафите, натъпках ги в пералнята и пуснах най-дългата програма. Нека се измие всичко – миризмата, спомените, лепкавото унижение.
Гардеробът изведнъж изглеждаше просторен. Разгърнах роклите си, които досега се губеха в ъгъла – цветни, смели. Една от тях ще облека утре. Без повод. Просто защото мога.
Телефонът ми светеше непрекъснато – Николай звънеше настойчиво. Йорданка Балканскиа беше написала съобщение: „Мила Софийскиа, правиш огромна грешка. Мъжът е глава на семейството. Помисли за детето!“
Помислих, Йорданка Балканскиа. Именно за него мисля. Синът ви повече няма да се храни за сметка на моя.
Загасих лампата и се мушнах под завивката. За пръв път от години гърлото ми не беше стегнато от онзи познат възел. Домът ухаеше на чисто и на любимата ми лавандула.
От утре започва нов етап – строг, сметнат до стотинка, изпълнен с ограничения. Но ще бъде мой. Без „лични средства“ на чужд мъж в леглото ми.
Затворих очи. Някъде в далечината профуча кола, сирена проряза нощта. Градът постепенно утихваше. А аз заспивах със спокойствието, че на сутринта ще се събудя стопанка на живота си. И на собствения си хладилник.
А вие бихте ли издържали съпруг със своята заплата?
