– Апартамента го прехвърлих на името на сестра ми – съобщи бъдещият младоженец ден преди сватбата.
– Жилището вече е записано на Виолета – заяви Николай и подаде чаша с шампанско на Елица. – Така е по-разумно. Никога не знаеш как ще се подредят нещата занапред.
Ръката ѝ застина по средата на движението. Струваше ѝ се, че кръвта ѝ се отдръпва от лицето, а шумът в ресторанта изведнъж заглъхва, сякаш някой е намалил звука на целия ѝ живот. Отвън през прозорците бавно притъмняваше – топлата лятна вечер си отиваше. Бяха решили да съчетаят моминското и ергенското си парти на едно място – нетрадиционна идея, но Николай настоя. А утре трябваше да си кажат „да“.
– Не съм сигурна, че те разбирам – остави тя чашата недокосната. – Нашият дом… всъщност вече е на Виолета?
– Естествено – отвърна той с лекота, сякаш обсъждаха нови пердета. – Това е формалност. Помисли – заедно сме едва от година и половина. Апартамента го купих с парите от продадената къща на родителите ни, която с Вили наследихме. На практика половината така или иначе ѝ се пада.
Елица се взираше в мъжа срещу себе си и усещаше, че не го познава. Същият човек, с когото избираха тапети, спореха за цвета на кухненските шкафове и чертаеха планове коя стая ще стане детска… А сега, в навечерието на сватбата, той спокойно ѝ обясняваше, че общият им покрив реално принадлежи на сестра му.
– Но нали говорихме друго… – гласът ѝ прозвуча глухо, заседнал в гърлото. – Ти сам обеща, че след сватбата ще впишеш имота и на двама ни. Вложих всичките си спестявания в ремонта…
– Ели, недей да правиш сцена – докосна я небрежно той. – Няма значение чие име стои в нотариалния акт. Ще живеем заедно там. Просто така имам известна сигурност. Знаеш колко бракове се разпадат напоследък.
Сигурност. Срещу нея. В уютното заведение въздухът ѝ се стори тежък. В другия край приятелите им се смееха шумно и вдигаха тостове за „последната нощ свобода“.
– Сериозно ли говориш? – в очите ѝ проблесна надежда, че това е нелепа шега. – Ден преди да се оженим ми казваш, че толкова малко ми вярваш, че си прехвърлил жилището на сестра си?
– Няма нищо общо с доверието – сви рамене той, вече леко раздразнен. – Това е практично решение. Виолета никога не би поискала апартамента – тя ми е сестра. Но съпругите… сама знаеш как понякога гледат на имуществото.
– Какви съпруги? – гласът ѝ се повиши и няколко души от съседната маса се обърнаха. – За мен ли намекваш?
– Говоря по принцип – смекчи тона си Николай. – Моля те, не прави драма. Утре имаме сватба. Гостите са поканени, ресторантът е платен.
– А кога смяташе да ми кажеш? – вече тихо попита тя, но думите ѝ режеха като нож. – След като подпишем? Или когато заговорим за деца? Или след години, когато решим, че сме остарели заедно?
– Казвам ти сега – намръщи се той. – Наистина не виждам трагедия. Делим едно легло, един живот – какво повече искаш?
– Честност – отвърна тя без колебание. – И елементарно уважение. Доверие.
Погледът ѝ обходи залата. В далечината Виолета седеше сред компанията и от време на време хвърляше бърз поглед към тяхната маса. В съзнанието на Елица проблесна мисълта: дали е знаела? Дали не е била дори инициаторът?
– Нека направим така – наведе се Николай към нея, опитвайки се да звучи помирително. – Утре минава сватбата, после след шест месеца, най-много година, когато вече си свикнала с ролята на съпруга, ще ти прехвърля дял. Става ли?
Елица бавно поклати глава.
– Ти наистина не разбираш – прошепна тя. – Въпросът не е в апартамента. Проблемът е, че вземаш такива решения зад гърба ми.
